Озадачен и възхитен от красотата на Адриана, Филемон не се стърпя и любопитно се обърна към Роз-Помпон:
— Мило коте, кажи на Мон-Мон, коя е прекрасната госпожа?
— Една моя приятелка от училище… — отвърна разсеяно момичето, като продължаваше да милва заека.
След това тя посочи една кутия, която Филемон бе оставил на масата и допълни:
— Обзалагам се, че пак ми носиш някое домашно сладко?
— Този път Мон-Мон носи на любимото си коте нещо повече от някакво си сладко! — тържествено заяви студентът и целуна своята приятелка. — В тази кутия Мон-Мон е донесъл сърцето си!
— Наистина ли? — Роз-Помпон постави палеца на лявата си ръка на върха на зачервеното носле и палаво раздвижи пръстите си.
Филемон отговори на този закачлив жест със силна прегръдка, след което затвори вратата…
XXV глава
Утешения
Докато траеше отсъствието на Адриана и Роз-Помпон между Гърбавото и Агрикол сякаш се осъществи някаква спонтанна връзка. След излизането на двете девойки те продължаваха да бъдат учудени от снизходителното поведение на госпожица Кардовил.
Изведнъж Агрикол коленичи до сламеника, където лежеше Гърбавото и заговори:
— Сега сме само двамата и… най-сетне ще мога да ти кажа всичко, което тежи на сърцето ми! Ужасно е това, което направи! Знам, че си била отчаяна, но можеше, трябваше да ме повикаш…
— Агрикол, чуй ме…
— Не, не бива да се оправдаваш… Боже мили, каква полза, че сме се наричали брат и сестра и цели петнадесет години сме били толкова привързани един към друг? В мига, когато си решила да посегнеш на себе си, ти просто си заявила: „Вие не сте нищо за мен!“
— Прощавай, Агрикол, истина е, че не помислих за теб — каза Гърбавото, като наведе очи, — но представи си гладът, безработицата…
— Гладът, работата… ами аз къде бях!
— Отчаянието!
— Откъде такова отчаяние? Госпожица Кардовил толкова великодушно те прие, оцени твоите качества, смяташе те за своя приятелка и точно когато нещата се бяха подредили ти… напусна и остави всички ни в голямо недоумение. Защо постъпи така?!
— Страхувах се, че съм бреме за своята благодетелка — отвърна Гърбавото шепнешком.
— Ти товар на госпожица Кардовил? Това е смешно, защото тя е така добра, а и достатъчно богата!
— Страхувах се повече от собствените си действия — каза Гърбавото все още замаяна и объркана от последните събития.
Агрикол замълча известно време, след което почти извика. Думите му изглеждаха малко странни, но явно той отговаряше на въпрос, който го бе измъчвал вътрешно:
— Тя ще ми прости, за това че не я послушах, уверен съм в това!
След това се обърна към Гърбавото, която го наблюдаваше с учуден поглед:
— Ще бъда откровен с тебе докрай, макар да имаш право да се обидиш, че вместо за теб, аз се сетих за нещо друго…
— С мен можеш да споделиш, Агрикол…
— Чувствам се отвратително, като си помисля, колко зло съм ти сторил…
— Не мога да те разбера, мили. Ти никога не си ми причинявал зло.
— Никога, нали?! Дори и в най-дребните неща!? А нима не те обиждах всекидневно, още като деца? По сто пъти на ден!
— Ти? Това е някаква нелепост…
— А не е ли обидно, вместо с истинското ти име, да се обръщам към теб с този отвратителен прякор?
Тези думи подействаха силно на Гърбавото. Момичето се изплаши да не би Агрикол да е узнал тайната й, въпреки уверенията на госпожица Кардовил. Успокои я единствено мисълта, че младият ковач би могъл и сам да стигне до тези угризения. Затова тя се опита да се усмихне и бързо му отговори:
— Как можеш да се ядосваш за такива дребни неща? Та ти сам каза, че това е навик от детството… Твоята добра и нежна майка, която ме обичаше като собствена дъщеря, също ме наричаше по този начин…
— Майка ми, нали? А не дойде ли точно тя при тебе да ти говори за моята женитба, да ти обяснява колко красива е бъдещата ми съпруга? Дори те помоли да изучиш характера й, с надеждата, че инстинктът ти, съчетан с привързаността към мен, ще ти помогнат да откриеш, дали изборът е удачен… Това не е ли жестокост? А аз вместо да те защитя…