Гърбавото отново се уплаши. Вече нямаше съмнение, че Агрикол е научил нейната тайна. Срамът я овладя и сковаваше реакциите й.
— Наистина, Агрикол, майка ти не ме е молила за подобни неща, а и аз… останах благодарна за това доказателство на твоето доверие…
— Ти си била дори благодарна?! — Агрикол бе толкова развълнуван, че почти викаше, — това просто не трябва да е вярно! Аз бях толкова нетактичен към теб, толкова те обидих.
— Но… — гласът на девойката едва се чуваше, — защо мислиш така?
— Защо ли? Много просто: защото ти ме обичаше! — отсече Агрикол и прегърна Гърбавото.
— Боже мой — простена момичето, — та той знае всичко!
— Точно така, аз зная всичко. И трябва да ти заявя, че не бива да се срамуваш от чувства, които ти правят единствено чест! Аз се гордея! Да гордея се, че най-доброто, най-благородното сърце, което познавам, е мое! И завинаги ще бъде мое! Хей, Магдалино, забрави този ненужен срам и ме погледни открито. Ти знаеш, че лицето ми никога не те е лъгало. Аз се гордея с тази любов!
Макар и изтощена до краен предел, девойката усети вътрешна гордост от думите на Агрикол и сякаш някаква топла вълна на успокоение премина през тялото й. В това време ковачът продължи:
— Скъпа Магдалина, бъди сигурна, че ще съумея да се покажа достоен за твоята любов. Не разбирам само, защо такива свети чувства те принудиха да страниш, да се криеш… Нали любовта е взаимно чувство, взаимно доверие и преданост? Обещавам ти, че занапред всичко това ще го имаме! Ще ти докажа, че съм щастлив и горд с обичта си. Може тези думи да ти звучат сега високопарно, но ти сама знаеш, че не мога да се прикривам.
Колкото повече говореше ковачът, толкова повече Гърбавото се успокояваше. Тя, която допреди малко толкова много се страхуваше тайната й да не бъде разкрита от някой, сега бе благодарна за това, че някой я е научил. Подсъзнателно разбираше, че страховете й, че ще й се присмиват и че ще я презрат, са се оказали напразни. Тя знаеше, че Агрикол не може да се прикрива, затова бе склонна да приеме всяка дума. Дори се реши сама да заговори:
— Боже, нали във всяка чиста и неопетнена обич има нещо свято! Няма нищо лошо, че е трябвало да мине през бури! Това я прави още по-силна за сърцето изпълнено с нея. Благодаря ти, Агрикол! Твоите думи ми върнаха гордостта от любовта ми към теб! Та на какво повече съм се надявала, освен да бъда близо до теб, да те обичам истински и да ти доказвам това всяка минута! Съжалявам, че срамът, страхът и последните обстоятелства ме подтикнаха към самоубийство. Затова, мили, те моля да ми простиш тези слабости. Бъди снизходителен към мен… Аз просто се надявах, че тайната ми ще умре заедно с мен… Но сега вече не се боя от нищо! Нека забравим всичко това! Погледни ме, Агрикол, защото знаеш моята искреност към теб, очите ми погледни… Никога не съм била така щастлива!
Агрикол дори не бе допускал, че думите му могат така бързо да въздействат на Гърбавото. Лицето й, което доскоро бе белязано с отпечатъка на скръбта и отчаянието, сега грееше, а кротките й сини очи открито гледаха младия мъж.
— Щастлив съм, че те виждам такава, Магдалина!
— Да, наистина съм спокойна — отвърна Гърбавото, — защото вече знаеш тайната ми. Освен това, един ден, който започна така нещастно се промени изцяло и заприличва на чуден сън. Открих сърцето си пред теб, отново сме заедно с великодушната и прекрасна госпожица Кардовил, затова съм спокойна за участта на милата ми сестрица. Надявам се, много скоро и тя да бъде сред нас… Това е и нейна радост.
Гърбавото бе толкова щастлива, че ковачът не посмя да спомене нищо за смъртта на Цефиза. Затова се опита да отклони разговора в друга посока:
— Цефиза е много по-силна от теб, затова по-дълго е била подложила себе си на отровния пушек… Лекарите ме посъветваха да я оставим повечко време на спокойствие.
— Това сега вече не ме тревожи, защото имаме толкова неща да си казваме.
— Скъпа Магдалино…
— Мили мой приятелю — възбудено възкликна Гърбавото, — не съм в състояние да ти опиша какво усещам, когато чувам да се обръщаш към мен с истинското ми име. Толкова е приятно, толкова е чудесно… Помисли си само, скъпи, тези думи, които ти сега изрече направо ме окрилят! Бъдещето за мен отново доби реални очертания. Дори името на жена ти Анжела ми доставя радост, тя, която е толкова добра, красива… Тя и твоите деца също ще ме наричат Магдалина, нали? Аз ще ви обичам всичките, ще ви помагам с каквото мога. Затова сега не крия сълзите си, защото те са радостни сълзи… Благодаря на Бога, който ми донесе такова щастие!