След това тримата внимателно заслизаха по стъпалата. Когато вече се бяха настанали в колата на госпожица Кардовил, Гърбавото настоятелно поиска да види Цефиза. Напразни останаха усилията на Агрикол да я убеди да не правят това сега…
Благодарение на сведенията, които получи от Роз-Помпон, Адриана реших, че й се предоставя възможност да предаде писмо на Джалма още същата вечер.
XXVI глава
Двете коли
Всичко това се случи в деня, в който госпожица Кардовил успя да предотврати самоубийството на Гърбавото.
Нощта е тъмна и непрогледна. Забързани облаци скриваха бледата светлина на месеца. Часовниковата кула отмерваше единадесет часа, когато една кола, теглена от запъхтени коне се заизкачва по стръмната „Бяла улица“, по посока на градската митница, където живееше Джалма. Когато колата най-после спря, ядосаният от стръмнината кочияш, се обърна към пътуващия:
— Е, стигнахме ли най-после! От улица „Вожирар“ до Митницата трябва да се счита цял курс, защото тази тъмнина е ужасна! А и фенерите, както виждате, не са запалени…
— По-добре внимавай да откриеш една малка врата със стряха. След като я отминеш, ще спреш на около двадесет крачки разстояние! — отговори креслив глас със силно италианско произношение.
— Пустият му чужденец, ще ме кара да се въртя като пумпал цяла нощ! — измърмори ядосан кочияшът.
След това добави:
— Уверете се сам, че нищо не се вижда! Как смятате, че мога да открия някаква си малка врата…
— Толкова ли ти е плитък умът? Доближи конете до стената. По този начин ще ползваш светлината на твоите фенери. На вратата е поставен номер 50. Само пиян човек не би я открил!
Коларят изпсува и замахна с камшика към изморените коне.
След няколко минути колата отново спря.
— Отминах табелата с номер 50. Това тук е малка врата със стряха. Тя ли е?
— Да. Сега отмини още двадесет крачки и спри.
— Хайде пак…
— Като спрем, ще слезеш и ще похлопаш на вратата. Два пъти по три удара. Разбираш ли? Два пъти по три удара.
— Това ли са парите ви за кръчма! — разлюти се кочияшът.
— Когато ме върнеш в предградието Сен-Жермен, където живея, тогава ще получиш хубав бакшиш. Ако си разумен, разбира се.
— Сега пък в предградието Сен-Жермен! От Господа, който иска здраве, благодаря! — заяви коларят едва сдържайки яда си. — Аз изчистих конете си, за да чакам хората пред театъра, но…
Все пак обещаният бакшиш свърши своята работа и колата потегли.
— Значи да ударя по вратата два пъти по три удара, нали?
— Да, най-напред три удара, след което ще спреш и след малко още три удара.
— А след това?
— Ще кажеш на този, който ти отвори, че го чакам и ще го доведеш в колата.
— Дявол да те вземе — изръмжа коларят, като се настани удобно, на седалката.
След това шибна конете и допълни:
— Тоя пусти чужденец явно има вземане-даване с франкмасоните или пък с контрабандистите, щом ме домъкна от улица „Вожирар“ до тук.
След двадесетината крачки колата отново спря и кочияшът слезе. Той отиде внимателно до вратата и почука както му бяха поръчали… В този момент облаците освободиха луната и на нейната светлина той успя да различи фигурата на мъж, среден ръст, заметнат с някаква мантия и шарена шапка на главата. Мъжът затвори и заключи вратата, след което пристъпи към улицата.
— Чакат ви — изрече тихо коларят. — Ще ви заведа.
И той тръгна напред. Точно се канеше да отвори вратичката на колата, когато отвътре долетя остър глас:
— Не е необходимо! Ще разговарям с господина по този начин, а когато свършим, ще ви извикам…
— Това означава, че ще те вземат дяволите! — изсъска коларят, след което допълни: — Защо пък да не се поразтъпча, да ми се отпуснат краката.
След това той наистина започна да се разхожда пред малката врата, на която преди минута бе почукал. Изведнъж до слуха му достигна звук от приближаваща кола. Тя бързо се изкачваше по стръмнината и спря малко по-надолу, където имаше нещо като градинска врата.
— Тези коне ще са много добри, щом така бързо се изкачиха — измърмори на глас коларят.
Той успя да види, че от втората кола слезе човек, който бързо се приближи до малката врата, отключи я и веднага изчезна в тъмнината.