Продължавам да наблюдавам.
Тези редове ще пристигнат в Рим едновременно с него.
P.S. Предай на княз-кардинала, че може да разчита на мен, но че и аз разчитам да ми съдействува енергично. Седемнадесетте гласа, с които разполага, всеки момент могат да ми потрябват, затова нека се постарае да увеличи броя на привържениците си.“
След това Родин стана, запечата писмото и го сложи в пазвата си.
Удари десет часа. По това време Родин закусваше. Той подреди книжата си, заключи ги в едно чекмедже, прибра ключа, изтри с лакът вехтата си мазна шапка, взе един раздърпан чадър и излезе…
В същото време, докато двамата мъже, потулени в мрачното жилище, плетяха мрежи, за да уловят седемте потомъка на прогонения някога род, един странен, тайнствен закрилник мислеше как да го защити, защото принадлежеше към него.
III глава
Епилог
Дива полска местност…
От една висока могила стърчаха огромни песъчливи скали. В средата им тук-там се издигаха брястове и дъбове с вече пожълтели от есента листа. Големите дървета бяха почервенели от лъчите на залязващото слънце, сякаш ги огряваше пожар. От тази могила се виждаше една дълбока, сенчеста, плодовита и покрита с прозрачна вечерна мъгла долина. Сочните ливади, гъстите дървета и ожънатите ниви се сливаха в мрачна, еднообразна повърхност и контрастираха със синкавия блясък на небето. В дъното на долината камбанарии от сив камък бяха стрелнали нагоре заострените си върхове… Покрай дълъг път, водещ от север на запад, имаше много разпръснати села.
Беше време за почивка. Време, когато прозорецът на всяка колиба, огрян от уютния пламък на селското огнище, пръска светлината си далеч през сенките и листака. Време, когато димът излиза на кълбета от комините и бавно се издига към небето. Но в тази долина огнищата сякаш бяха угаснали и запустели. Още по-странен и зловещ беше звънът на всички камбани, които биеха на умряло, като че ли тук животът се изчерпваше с този тъжен ек, ехтящ в околността.
Но малко преди да се стъмни, селата внезапно се осветяваха от огньове, чийто мътен, неспокоен пламък не идеше от селските огнища. Те бяха червеникави като огньовете, които кладат овчарите, за да се виждат през вечерната мъгла. И се движеха… Движеха се бавно към гробищата на всяка църква.
Тогава клепането зачестяваше, въздухът пищеше под бързите удари на камбаните и упокойни песни достигаха слабо дори до върха на могилата.
Защо ли имаше толкова погребения? Коя беше тази плачевна долина, в която веселите песни след всекидневния тежък труд бяха отстъпили място на упокойните и в която нощната почивка бе заменена с вечен сън? Коя ли бе тази местност, където всяко село оплакваше толкова мъртви наведнъж и ги заравяше в един и същи час, в една и съща нощ?
Смъртта бе толкова бърза, толкова вездесъща и толкова безпощадна, че едва оставаше време да закопават мъртъвците… През деня живите вършеха тежката си, неотложна работа, и само нощем, когато се връщаха от нивите, съсипани от труд, можеха да изорат другите бразди, където да положат своите братя, както семето в земята.
И това не беше единствената поразена долина. През тези прокълнати години много села, градове и големи царства видяха огнищата си угаснали и запустели, видяха и много мъртъвци в един и същи ден, които погребваха нощем на тъжната светлина от факлите. Защото през тези прокълнати години един страховит пътник изброди цялата земя от край до край — от вътрешността на Индия и Азия, та чак до Сибирските ледове и до бреговете на френското море. Този пътник, тайнствен като смъртта, бавен като вечността, неумолим като съдбата, страшен като Божията десница беше… Холерата!
Звънът на камбаните и звуците на упокойните песни се издигаха от дъното на долината до върха на могилата като мощен погребален глас. Светлините на факлите се виждаха надалеч през нощната мъгла. Още се здрачаваше. Странен час, който прави и най-определените неща неопределени, непонятни и фантастични.
Каменистата почва на могилата заеча от бавни, равномерни и твърди стъпки. Край големите черни стебла на дърветата премина човек. Беше висок, със сведена глава и благородно, кротко и тъжно лице. Сключените му вежди започваха от едното слепоочие и свършваха до другото, нещо, което не се приемаше за добър знак. Този човек сякаш слушаше далечния звън на погребалните камбани… А само преди два дни в селата наоколо цареше тишина, мир, щастие, здраве и радост. Но той мина оттук и ги остави тъжни и плачевни след себе си.