— Да, преди да тръгна, ще се сбогувам с него.
— Тогава ще ви помоля да му предадете нещо, което се случи едва вчера.
— Говорете, слушам ви.
— Бях отишъл в градината на мъртвите. Навсякъде имаше запалени свещи, които осветяваха тъмната нощ. Бохвания се усмихваше на прелестното небе. С радост наблюдавах, как се изпразва една кола пълна с мъртъвци. Черната яма зееше като пъклена уста, а в нея спускаха мъртвец след мъртвец, а тя все зееше ненаситна. Неочаквано съзрях, близо до мен, един старец да плаче. Бях го виждал и друг път. Той е евреин и работи като пазач на онази къща, дето се намира на улица „Свети Франц“.
Човекът с мантията млъкна настръхнал.
— Да, знам тази къща, но какво ви стана, та млъкнахте?
— В тази къща от сто и петдесет години насам се намира ликът на един човек, когото съм срещал във вътрешността на Индия, край бреговете на Ганг…
Човекът спря отново да говори.
— Вие навярно сте се припознали.
— Сигурно е така, Ваше Високо Преосвещенство…
— А този стар евреин?
— Сега ще ви обясня. Той все още плачеше, когато каза на един от гробарите: „Видяхте ли ковчега с мъртвеца?“ Гробарят охотно му отвърна: „Да видях го, на втория ред, пред другия гроб. Имаше кръстен знак от седем черни точки. Но как вие познахте тези знаци?“ Старият евреин въздъхна и кратко му обясни: „Както виждате, познах го. Къде е сега ковчегът?“ „Зад големия гроб от черен мрамор и вече е засипан с пръст. Но побързайте, сред тази суматоха едва ли някой ще му обърне внимание. Вие ми платихте добре, затова ви желая да успеете в това, с което сте се захванали.“
— И какво направи този стар евреин с ковчега, обозначен с тези странни седем точки?
— Него го придружаваха още двама души, които носеха носилка, обвита в завеси. Евреинът запали свещ и се отправи към мястото, което му посочи гробарят. В този момент някаква новодошла кола с мъртъвци се изпречи на пътя ми и го изгубих от погледа си. След това не успях да го открия…
— Чудно нещо наистина. Какво ли е бил намислил този евреин?
— Хората говорят, че използвали труповете за разни магии.
— Такива неверници на всичко са способни. Но може би това откритие, което сте направили, ще се окаже доста важно…
В този момент часовниковата кула удари дванадесет часа.
— Полунощ е вече.
— Да, Ваше Високо Преосвещенство.
— Трябва да тръгвам. Сбогом. Надявам се, че след като се разбрахме, ще удържите на думата си.
— Обещавам, Ваше Високо Преосвещенство.
— Не забравяйте също така, какво трябва да отговорите на лицето, което ще ви предаде другата половина на кръста. Повторете, ако обичате, помните ли?
— Той ще трябва да ми каже: „Много има от чашата до устните“.
— Много добре. Тайна и вярност.
— Тайна и вярност, Ваше Високо Преосвещенство — отвърна човекът с мантията.
След това двамата мъже се разделиха и колата потегли. Този, който седеше в нея бе кардинал Малипиери. Неговият събеседник пък бе Фарингея, който след този разговор се върна към малката вратичка на къщата, в която живееше Джалма. В момента, когато понечи да завърти ключа, вратичката се отвори и пред него се изправи някакъв непознат. Фарингея светкавично се спусна върху него и го улови за яката:
— Кой сте вие?!
Явно уплашен от това неочаквано нападение, непознатият се развика:
— Елате тук, бързо!
В същия момент втората кола се приближи и слугата с исполинския ръст доста сръчно успя да освободи своя господар.
— А сега, господине — обърна се непознатият към Фарингея, — мога да ви кажа спокойно кой съм. Аз съм ваш стар познат и се казвам господин Дюпон, някогашен управител на Кардовилската земя. Нали си спомняте, как ви спасих по време на катастрофата с кораба, в който вие пътувахте.
И наистина, вече под светлината на двата фенера, метисът позна добродушното лице на господин Дюпон, човекът, който сега отговаряше за къщата на госпожица Кардовил. Именно той, ако си спомня любезният читател, пръв писа на Адриана да обърне благосклонно внимание на Джалма.
— Но какво правите тук по това време, господине? Защо сте се промъкнал скришом в къщата? — запита Фарингея подозрително и доста грубо.
— Не намирам нищо странно в моите действия. Моята господарка съвсем открито ме помоли да предам едно писмо на нейния сродник, княз Джалма — отвърна достолепно господин Дюпон.