Тези думи явно ядосаха Фарингея, който изсъска:
— Но защо по това време и именно през тази малка врата?!
— Късният час ми е заповядан от госпожица Кардовил, а използвах тази врата, защото през централния вход не се знаеше, дали щях да стигна до княза.
— Лъжете се, господине — отвърна метисът.
— Може и така да е, но все пак предпочетохме входа откъм зимната градина, защото госпожица Кардовил все още има ключ за тази врата, от времето, когато нае къщата. И второ, защото знаем, че князът прекарва голяма част от нощта в малкия салон. Съдейки по начина, по който бях приет от княза, явно сме избрали правилния път…
— А кой ви е осведомил така добре за нравите на княза? — запита ядно Фарингея, който не можеше да прикрие раздразнението си.
— Както сам се убеждавате, научили сме неговите привички, но не и вашите — отвърна господин Дюпон хапливо, — защото, повярвайте ми, нито аз съм се надявал да ви видя тук, нито пък вие мене.
След тези думи господин Дюпон малко театрално поздрави метиса и се качи в колата, която бързо се отдалечи, оставяйки Фарингея объркан и зъл.
XXVII глава
Среща
На другия ден, след като получи писмото, предадено му от господин Дюпон, княз Джалма се разхождаше нетърпеливо в малкото индийско салонче в къщата на „Бяла“ улица. Именно от това помещение се отиваше в зимната градина, където, както си спомняш, читателю, той за първи път видя Адриана. Припомняйки си онзи ден, князът бе пожелал да се облече със същите дрехи, които носеше тогава: дълга дреха от бял кашмир, алена чалма и ален пояс. Над обувките му, краката бяха пристегнати от накрайници, ушити от червено кадифе и извезани със сърма.
Щастието толкова бързо и така видимо преобразяваше младите хора. Джалма, който само допреди един ден бе с жълтеникаво лице, пресечено от тъмни сенки, отчаян и отпаднал духом, сега имаше цветущ вид. Очите му проблясваха и приличаха на бисери, а устните му бяха придобили кадифен оттенък, както най-росните и великолепни цветя на неговото отечество.
От време на време той се спираше и развълнувано изваждаше внимателно сгънатото писмо и отново го препрочиташе. Дори му се струваше, че вижда пред очите си красивия образ на госпожица Кардовил.
В същото време Фарингея се бе спотаил и следеше всички негови движения с мрачен и зъл поглед. Той стоеше неподвижен в единия ъгъл на салончето и даваше вид, че е зает с нещо важно. Метисът бе обезпокоен от полученото писмо, за което не се съмняваше, че е от Адриана.
Предната вечер, след срещата си с господин Дюпон, Фарингея бе побързал да отиде при княза, за да прецени, какво впечатление му е направило полученото послание. Намери, обаче, салона затворен. Почука настоятелно, но никой не му отвори. Тогава, макар че бе станало твърде късно, той изпрати съобщение до Родин.
Сутринта бе отново безплодна за метиса. На няколкото почуквания на вратата на княза, никой не му отговори. Чак към единадесет часа прозвуча звънеца и Джалма нареди да приготвят колата за два и половина след обяд. Той предаде тази заповед на Фарингея, без дори да го погледне. Това притесни слугата, който доскоро бе свикнал на друго отношение.
— Колко бавно, колко бавно върви времето! — нетърпеливо възкликна князът.
— Но вие сам, княже, още преди ден-два казвахте, че часовете са така дълги — каза метисът.
Той използва това положение и бързо се приближи до своя господар, като се стремеше да привлече вниманието му. Дори се реши да го заговори:
— По всичко личи, че ви е споходила голяма радост, светли княже. Не бихте ли я споделили със своя верен слуга, за да се зарадва и той заедно с вас?
Джалма, обаче, не отговори, сякаш не бе чул и дума от това, което говореше Фарингея. Очите му разсеяно обхождаха стаята, а ръцете му бяха скръстени на гърдите, сякаш се молеше.
След минута-две той попита разсеяно:
— Колко е часът?
Но и тези думи сякаш бе отправил към себе си и едва ли очакваше отговор.
— Скоро ще стане два — угоднически каза Фарингея.
Тези думи подействаха странно на княза, който седна и закри лицето си с ръце, сякаш искаше да се концентрира.
Решен на всичко, само и само да привлече вниманието на господаря си, метисът се приближи до него и заговори:
— Сигурен съм, светли княже, че дължите това щастие на госпожица Кардовил.