Тя се вълнуваше и погледът й трескаво обхождаше семейните портрети в големия салон на двореца. Именно тук тя бе решила да приеме принц Джалма. Обстановката бе изящна: целият салон бе мебелиран в стил Людвик XIV, а таванът, дело на Лебрен, представляваше тържеството на Аполон — великолепен стенопис, допълван от стилни позлатени рамки. Всеки образуващ се ъгъл завършваше с картина и по този начин бяха представени четирите годишни времена.
Адриана, която в последно време бе изпитала коварството на своите врагове, все още не можеше да повярва, че е ударил часът на щастието. Нетърпеливо поглеждаше часовника и й се струваше, че времето е спряло…
Когато най-после удари уреченият час, тя веднага се опита да се успокои с наивното обяснение, че часовникът на „Бяла“ улица може да изостава малко от този на улица „Анжуи.“
Но когато изминаха повече от двадесет минути, сърцето й не издържа и отиде до вратата, като се напрягаше да чуе така очаквания звук.
Когато часът стана два и половина, Адриана повече не можеше да издържи на напрежението, затова прибягна до една малка хитрост.
Позвъни със звънеца и когато в очертанията на вратата застана слуга с побелели коси, облечен в черно, тя се обърна към него:
— Андре, помоли Ева да ти даде шишенцето, което е над камината, в моята стая.
Слугата почтително се поклони и точно, когато излизаше гласът на госпожица Кардовил го спря:
— Между другото, Андре, дали този часовник тук е верен?
Възрастният слуга се спря, извади джобния си часовник, погледна го и отвърна почтително:
— Да, госпожице. Аз съм сверил моя с този на Тюйлери и както показват двата, сега минава и половина…
— Много добре, благодаря — каза тихо Адриана.
В този момент Андре се поклони още веднъж и заговори:
— Забравих да ви кажа, госпожице, че преди около час идва маршал Симон. Не го пуснахме при вас, защото ни заповядахте освен княза…
— Много добре — каза Адриана.
Андре кимна и напусна салона, където отново се възцари напрегната тишина.
Безпокойството, което изпитваше госпожица Кардовил нито за миг не допусна в съзнанието й да се появи някакво съмнение. Тя бе сигурна в чувствата на Джалма и не можеше да допусне, че се е излъгала. В един момент, обаче, отчаянието й взе връх и тя, взирайки се в един от портретите на стената, изхлипа:
— О, мамичко!
Точно в този момент отвън долетя глухият тропот на кола. Звъннаха весело стъклата на прозорците. Сърцето й трепна радостно, сякаш усещаше, че това е негова карета. Последва шумно отваряне на вътрешни врати, след което се разтвориха и двете крила на салона, пропускайки княз Джалма. Заедно с него влезе и Андре, който мълчаливо остави малък поднос, на който се виждаше стъклено шишенце…
Накрая князът и госпожица Кардовил останаха сами.
XXIX глава
Адриана и Джалма
Джалма се приближи до девойката. Лицето му бе бледно, а ръцете сключени на гърдите. Те трепереха. Така изправен той застана пред нея с леко наведена глава.
Това положение в друга ситуация навярно би изглеждало смешно, но сега то повече трогваше.
Госпожица Кардовил също бе смутена, но страните й не бяха бледни, а зачервени от вълнението.
— Щастлива съм, княже, да ви приема тук.
След това с фин жест му показа един от портретите, които ги заобикаляха.
— Това е майка ми.
Навярно по този начин младото момиче искаше да внуши, че на тази тъй желана среща те няма да са сами.
Джалма разбра смисълът, затова почтително се поклони и бавно, дори малко тържествено изрече:
— Ще ви обичам и благославям, както майка си!
Едва ли госпожица Кардовил би могла да очаква по-добър отговор. Затова първоначалното й смущение започна да изчезва. Тя седна, като посочи на Джалма един стол срещу себе си.
— Благоволете… И струва ми се, че обръщенията „княз“ и „госпожица“ са твърде официални, за да разговаряме откровено. А ние сме добри приятели, нали?
— Да, скъпа моя… — Джалма се смути от това, че е лишен от използването на учтивата форма.
— Понеже откровеността е задължителна между приятели — Адриана погледна усмихната княза, — ще ви споделя, че съм малко огорчена от вас. Става дума за това, че ви очаквах малко по-рано…