Погледнато отстрани, може би това отслабване на мозъчната дейност да изглеждаше дори необходимо. Но в дадения случай ставаше дума за целенасочено психическо въздействие върху деликатната душевност на господин Харди, без в това да се влагаше ни най-малка грижа за неговото истинско излекуване. Действията на д-р Баление и отците се улесняваха от факта, че господин Харди не бе силна личност, способна да се защитава и бори. Всичко, което бе постигнал, бе благодарение на своето ненатрапчиво постоянство, на личното си благородство.
Станеше ли свидетел на някоя неправда той не се възпротивяваше и не се ядосваше, а страдаше. Той не бе в състояние да разобличи нечестния открито, а просто отвръщаше лице от него. В такива моменти господин Харди приличаше на птица, която по-скоро ще загине от студа, но няма да потърси топлината на своите събратя в гнездото.
И ето, че този чувствителен и деликатен човек през последните дни бе връхлетян от нещастия: предаде го най-близкият му приятел; напусна го обичаната от него жена; фабриката, която бе градил с толкова труд и желание се бе превърнала в пепелища…
Какво му оставаше още? Душата му се разкъсваше от терзания и горчива болка. Мрачните му мисли се допълваха от цитатите, които го преследваха от всеки ъгъл на тази мрачна стая. Погледът му натрапчиво се спираше върху зловещите: „Ти си пепел и пръст.“, „Роден си за скръб и сълзи“, „Не вярвай на нищо земно“, „Нямаш нито роднини, нито приятели“, „Всички чувства са лъжа“, „Ако умреш тази сутрин, до довечера ще бъдеш забравен“… Това ли бяха истинските утешения за изранената му душа? Мрачното спокойствие постепенно го обхващаше и парализираше искриците за живот. У него се оформи желанието да не напуска тази стая, да бъде сам.
Всъщност господин Харди постепенно се превръщаше в човека, нужен на Родин. И именно Родин бе измислил тази система за смазване на духа и тялото, за пълното му подчинение.
Господин Харди дори не подозираше, че в стената има две малки дупки, през които светите отци наблюдаваха всяка негова крачка. По този начин те постоянно контролираха състоянието на всеки обитател на мрачната къща. Всяка негова реакция, въздишка и изпусната дума биваха веднага предавани на отец д’Егрини. Преподобният отец, стриктно изпълняващ указанията на Родин, отначало много рядко навестяваше господин Харди. Но при тези кратки посещения той успяваше да разгърне в пълна степен своя талант за общуване. Той много скоро разбра ползата, която можеше да се извлече от този отслабнал физически и психически човек. Неговите думи на съчувствие бързо достигнаха до съзнанието на господин Харди и той много скоро започна с нетърпение очаква срещите с отец д’Егрини. Той не забелязваше постоянството, с което отецът го отблъскваше от доскоро любимите му Платон, Конфуций, Марк Аврелий, Христос, Мойсей и Ликург. Не забелязваше и постоянните му подхвърляния, че преживяното от него не е само епизод от живота, а постоянен негов спътник. По този начин той не позволяваше на раните да зарастнат и скоро те се превърнаха в едно вътрешно страдание. Стигна се до там, че отец д’Егрини успя да внуши на господин Харди, че неговите страдания са необходими на околните и на Бог. Така постепенно болният заживя с мисълта, че е обречен и това вече не го смущаваше.
В такова състояние той получи от един подкупен слуга предаденото от Агрикол Балдуин писмо. В него ковачът го молеше за кратка среща.
И ето че денят за тази среща бе дошъл.
Няколко часа преди определеното време за Агрикол, отец д’Егрини влезе в стаята на господин Харди.
XXXI глава
Посещение
Господин Харди бе седнал на един стол и имаше вид на човек, съкрушен от живота. На малка масичка до него се виждаха лекарствата, които му бе предписал д-р Баление и които едва успяваха да поддържат искрицата живот в тялото на отчаяния мъж.
Отец д’Егрини приближи и заговори с благ глас:
— Как сте, драги сине — той лицемерно го прегърна през раменете, — как се чувствувате днес?
— Както досега, отче — отвърна господин Харди.