— Именно тази среща е изпитанието, за което ви говоря, сине мой. Присъствието на този достоен момък ще ви припомни стария живот. Спомените може би ще ви накарат да презрете сегашното спокойствие на духа. Ако усетите желание да заживеете както преди, значи не сте узрели още за уединението. Но това не е страшно. Послушайте желанието си и се върнете към старите удоволствия, към стремежите на светския живот. Не забравяйте едно, че ако след време преживеете нови предателства, това убежище отново ще ви приеме. Тук ще откриете истинското спокойствие и утеха…
Господин Харди слушаше тези думи на отец д’Егрини изпълнен с ужас. Самата мисъл отново да заживее както преди и да усети парещата болка на миналото го стягаше и не му даваше да диша.
— Аз ли, отче, да се върна към онзи живот? Там, където погребах всичките си надежди. Та това е жестоко!
— Аз не се подигравам с вас, сине мой. Просто споменах, че думите на онзи добър работник могат да ви подтикнат към необмислени постъпки. Нали в крайна сметка знаете, че това е убежище, където можете винаги да се върнете.
— Но какъв е смисълът да се излагам на нови унижения и страдания? — почти извика господин Харди с дрезгав глас. — Стигат ми и тези, които сега нося в сърцето си! Нужно ми е истинско спокойствие, нужна ми е смъртта…
— Сега така ви се струва, сине мой, защото още никой не ви е връщал към спомените за преживяното минало. Та нали този работник не би могъл да знае за вашето желание да намерите спасението? Той навярно мисли за своите интереси и за интересите на другарите си.
— Така е, отче — прекъсна го господин Харди, — направих навремето, каквото можах, според силите си. Бог не ми даде възможност да продължа започнатото. Аз изплатих своя дълг към човечеството и вече нямам сили. Нужно ми е спокойствие и утеха. А най-вече забрава. Много ли е това, което искам, Боже? — извика развълнувано нещастникът.
— Няма съмнение, драги ми сине, вашето великодушие. Но истината е, че този работник ще дойде да иска нови жертви от вас в името на същото това великодушие. Трудно ще ви бъде да устоите на молбите на работниците. Те ще ви принудят отново да се захванете за работа, да построите нова сграда на мястото на пепелищата, да започнете отново онова, което започнахте преди двадесет години. Навярно има нещо добро в това, да покажете само за няколко години, че сте способен човек. Това ще бъде едно възнаграждение за новите усилия, които ще вложите в труда си. Навярно няма да бъдете недостойна играчка в ръцете на някой нов приятел, както това вече се случи… Можете да напуснете тази обител, която ви дари със спокойствие и надежда и отново да се впуснете…
— Стига, за Бога! — извика господин Харди. — Не ми причинявайте нови страдания с тези думи, отче! Искам единствено спокойствие и забрава…
— Но как смятате да устоите на молбите на този работник? Той има право да иска от вас да се върнете. Какво ще противопоставите на това?
— Тогава по-добре да не се срещам с него, отче. Отначало се зарадвах, че ще го видя, но сега вече не вярвам…
— Да, но той ще настоява да се види с вас.
— Имайте добрината, отче, да му кажете, че съм болен и че не съм в състояние да разговарям с него.
— Чуйте ме, сине мой, мнозина са овладяни от предразсъдъци. Затова този момък може да остане с впечатлението, че правите това под чуждо влияние. Затова смятам, че е по-добре да го приемете и изслушате.
— Това, което искате от мен, отче, е свръх моите сили! Усещам се слаб и немощен. Този разговор ще ме довърши…
— Добре, но когато аз кажа на този работник, че не можете да го приемете, той може да не ми повярва.
— Отче, моля ви, смилете се над мен, не виждате ли страданията ми?
— Тогава нека помислим заедно и да намерим някакво приемливо решение. Може би ще му определите среща за друг ден?
— Не желая да се срещам нито утре, нито когато и да било! Искам да бъда сам. Имам това право, нали?
— Вярвам ви, сине мой, но нека да му откажем за неопределено време. Може след някой ден да пожелаете да се срещнете с него.
— Както прецените, отче…
— Макар, че още е далеко до уречения час на тази среща, аз смятам, че е по-добре да му се пише да не идва. Защо да се разкарва напразно момъкът…
— Нямам сили да пиша сега писмо…
— Опитайте все пак.
— Не е възможно, много съм слаб…
— Нека опитаме. Повече кураж, сине мой — изрече прочувствено отец д’Егрини.