Той отиде до писалището, откъдето взе лист и писалка. След това постави книга за подложка на коляното на господин Харди и му подаде перото.
— Уверявам ви, отче, трудно ми е…
— Само няколко думи, сине мой… Две-три думички.
С нетърпеливо движение отчето постави перото между пръстите на господин Харди.
— Бъдете спокоен, сине мой, аз ще водя слабата ви ръка.
— По-добре го напишете вие, а аз само ще се подпиша…
— Не, това не мога да допусна… по много причини… — измърмори отец д’Егрини. — Вие ще го напишете, защото в обратен случай не ми остава нищо друго, освен да доведа при вас младия работник.
Той изгледа строго господин Харди със студените си сиви очи, сякаш бе хищна птица.
— Ще пиша, отче, ще пиша… но ми продиктувайте текста…
Отец д’Егрини се изправи, помисли малко и продиктува:
„Драги ми Агрикол, размислих и реших, че разговорът ми с вас ще е безполезен. Той ще събуди единствено минали страдания, които вече почти съм забравил с Божията помощ и утешенията, които ми дава вярата.“
Преподобното отче спря за момент. Господин Харди бе пребледнял още повече, а капчици студена пот се стичаха по лицето му. Отец д’Егрини извади кърпа, изтри челото на послушника си и започна да му говори тихо, но настойчиво:
— Съберете си силите, драги. Не ви накарах аз да се откажете от тази среща. Сам пожелахте да запазите спокойствието си, затова се помъчете да завършите това писмо. След това ще можете да се наслаждавате на спокойствието и тишината.
— Зная, отче, колко сте добър — простена господин Харди, — затова ви моля да ми простите тази слабост…
— Можете ли вече да продължите, сине мой?
— Да, отче…
— Тогава пишете.
И преподобното отче започна да диктува:
„Тук се радвам на съвършено спокойствие и на бащините грижи на светите отци. Надявам се да свърша живота си далеч от светски суетни, в християнско смирение. Не ви казвам «сбогом», драги ми Агрикол, а «довиждане», защото ще се моля за вас и за достойните ви другари. Предайте моето послание и на тях. Когато бъда в състояние да ви приема, ще ви пиша. Дотогава, вярвайте в моята обич към вас…“
След последната дума отец д’Егрини се обърна бодро към пишещия:
— Е, сине мой, харесва ли ви писмото?
— Да, отче…
— Остава само да го подпишете.
— Добре, отче.
Миг след това господин Харди се почувствува толкова изнемощял, че се отпусна назад.
— Има още нещо, сине мой. Една малка подробност, която трябва да свършим час по-скоро. Подпишете това пълномощно, което давате, на негово преподобие прокураторът, за да се заеме с някои предметни въпроси.
— Боже мой, Боже мой! Не виждате ли, отче, че нямам никакви сили?
— Трябва само да прочетете и да се подпишете, сине мой.
В този момент отец д’Егрини подаде на болния гъсто изписани страници, които трудно се четяха.
— Но аз не съм в състояние да прочета това…
— Трябва, сине мой, трябва да го прочетете и подпишете, защото ние сме само едни бедняци…
— Ще подпиша…
— Но преди това прочетете текста, сине…
— Защо ми е да се измъчвам? Дайте да подпиша по-бързо…
Господин Харди постави подписа си и отново се облегна изнемощял.
Точно в този момент един слуга почука на вратата на стаята, влезе и пошушна на отец д’Егрини:
— Господин Агрикол Балдуин желае да разговаря с господин Харди. Каза ми, че тази среща му е разрешена.
— Добре, нека почака — отвърна ядно отчето и намигна на слугата.
След това се престори отново на развълнуван и заговори на болния:
— Този работник явно много желае да се види с вас, щом е дошъл два часа преди уреченото време. Ще го приемете ли?
— Стига вече, отче — изплака господин Харди, — не виждате ли в какво състояние съм? Повтарям ви, че ми е нужно единствено спокойствие и самота. Оставете ме на мира, отче…
— Един ден ще се наслаждавате на вечното спокойствие на избраните — каза развълнувано отец д’Егрини, — защото вашите сълзи, вашите страдания са приятни Богу.
След тези думи той излезе от стаята.
Останал сам господин Харди сключи молитвено ръце и прошепна:
— Вземи ме, Боже мой, вземи ме от този свят.