Господин Харди поклати тъжно глава.
— Повтарям ви, приятелю мой, че онзи живот свърши за мен. Нямам сили да се захващам отново, а и желание не ми остана… Искам единствено спокойствие и самота… които дава вярата.
— Как е възможно, господине — не се въздържа и извика Агрикол, — да предпочитате да живеете в това усамотено място? Нима смятате, че тук, в обкръжението на тези свещеници, ще се чувствувате по-добре? Не желаете ли да сте между тези, които толкова много ви обичат?
— На този свят не може да има повече щастие за мен — отвърна господин Харди натъжено.
Агрикол за момент се замисли, след което продължи още по-решително:
— Господарю, повярвайте ми, вас ви мамят най-безчестно!
— Какво искате да кажете с това, скъпи приятелю?
— Казвам ви, че тези свещеници, които уж се грижат за вас, са хора, които непрекъснато кроят тъмни планове. Но господарю, вие наистина ли не знаете къде се намирате?
— При добрите калугери от Исусовото общество…
— Точно така, при нашите най-големи неприятели!
— Неприятели? — господин Харди се усмихна измъчено. — Аз няма за какво да се боя вече от неприятели. Та къде биха могли още да ме наранят?
— Те искат, господарю, да отнемат вашия дял от едно огромно наследство — извика ковачът. — Всичко това е част от техния коварен план, в който влизат маршал Симон, госпожица Кардовил, вие, моят брат Гавриил… Въобще всички, които влизат в големия почтен род, подложен на техните долни машинации… Затова след изгарянето на фабриката вие се оказахте в тази къща. За да не ви види никой! Това е истината!
Господин Харди направи знак на Агрикол да спре.
— Вие просто се заблуждавате за тези свещеници, мили приятелю. Те са едни почтени мъже, които много се грижат за мен. Благодарение на тях аз предавам страданията си на Бог… Чакам да ме повика при себе си…
— Но господине, не е възможно да се промените толкова много. — Агрикол не можеше да повярва, че разговаря с господин Харди. — Вие вярвате на подобни лъжеучения? Вие, който сте ни учили да почитаме истинския Бог и неговите дела?
— Трябва да се подчиня на неговата воля, защото той ме отдели от вас, моите приятели. Това бе наказанието за лошата ми служба към него…
— Но вие вярвахте и истински служехте на Бога! — извика объркан ковачът. — Та нима не насърчавахте трудолюбивите и честните, нима не ги възнаграждавахте за добрите им дела? Нали именно вие се отнасяхте благосклонно със своите работници и бяхте пример за тях? Накрая, припомнете си извършените от вас дела! Колко радост сте доставяли на хората…
— Каква полза, драги мой, от миналите спомени? — отвърна примирено господин Харди. — Ако наистина съм служил съвестно на Бога, той ще бъде благосклонен към мен. Вместо да се хваля, аз трябва да бъда смирен. Може би гордостта ме е заблудила и затова не съм така смирен към църковното дело… Дано Бог един ден ми прости.
Агрикол наблюдаваше господин Харди и не намираше какво да му отговори. Постепенно го обземаше страх от тези изтъркани и безсмислени фрази. Какво ли му бяха сторили тези свещеници, та имаше вид на душевно болен човек?
В същото време господин Харди постепенно изпадаше в мрачно безразличие, а погледът му бавно се отместваше от цитат на цитат от „Подражанието“.
Най-после ковачът реши да прекъсне това опасно мълчание. Той извади писмото от госпожица Кардовил и го подаде на господин Харди.
— Господарю, това е писано от ваша роднина, която вие познавате само по име…
— Каква е ползата от някакво писмо…
— Моля ви, господарю, прочетете го. В него госпожица Кардовил прави интересни предложения и очаква вашия отговор.
— За мен, скъпи мой, има само един важен интерес… — отвърна господин Харди и обърна зачервените си очи към небето.
— Господин Харди, моля ви да прочетете това писмо — развълнувано настояваше Агрикол. — Прочетете го в името на нашата искрена признателност. След това, ако отново бъдете на това мнение… тогава добре! Поне ще знаем, че сме сторили необходимото. Но на нас вие сте ни нужен и затова трябва да прочетете написаното!
При тези думи Агрикол не можа да сдържи вълнението си и няколко сълзи се търкулнаха по лицето му.