— Извинете ме, извинете ме за моята слабост, но причина за тези сълзи е отказът ви да приемете молбата ни…
Тази трогателна настойчивост постепенно започна да прави впечатление на господин Харди, който от дълго време насам не бе усещал такава топлина, каквато го заля в тези мигове. Той протегна ръка към младия мъж и заговори:
— Благодаря ви за добрите думи. Това е още едно доказателство за вашата искрена преданост. Този ваш жест много ме трогва и аз съм ви признателен за това…
— Моля ви, господарю — Агрикол, усетил надеждата, заговори бързо — послушайте сърцето си. Ние ще бъдем до вас и ще ви помагаме с каквото можем. Ето писмото, прочетете го и отговорете. Моля ви…
— Навярно е по-добре за всички ни, ако не го прочета. Защо да връщаме времето назад?… Каква полза да страдаме отново? Нали минало не може да се върне…
— Кой знае, господин Харди, кой знае — многозначително отвърна ковачът.
Болният най-после се вслуша в молбата на Агрикол и взе писмото в ръка. Бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал той го прочете ред по ред.
— Наистина, много хубаво.
Когато завърши и последните думи той се обърна развълнуван към младия мъж:
— Госпожица Кардовил показва голямо благородство. Нейната доброта направо ме учудва. Допада ми и остроумието й, както и сериозните предложения, които прави в писмото. Надявам се, че поне тя и нейните приятели ще бъдат честити в този свят.
— Нима не допускате, че щом такива хора съществуват, те няма да ви помогнат? Защо не послушате съветите на госпожица Кардовил? Сам казвате, че предположенията й са сериозни и аргументирани. Не разбирате ли, че трябва да се върнете към истинския живот. Тази къща е смърт!
— Да се върна в света, в който толкова много страдах? Да изоставя спокойствието и самотата? Не, това не е по силите ми, а и не го желая…
— Сега признавам — почти извика ковачът, — че сам едва ли щях да се справя, но там, зад тази врата аз имам един добър помощник. Само кажете и той веднага ще влезе…
— Какво искате да кажете с това, драги мой?
— Това също е хрумване на госпожица Кардовил. Тя предвиди, че тук за вас са се погрижили подобаващо и затова ме посъветва да взема със себе си един истински свещеник. Освен всичко друго, той е и ваш родственик и също като вас за малко не стана жертва на интригите на общите ви врагове.
— И той е този свещеник? — попита господин Харди.
— Отец Гавриил де Ренепон, моят брат! — тържествено произнесе ковачът. — Той е честен свещенослужител. Сигурен съм, господине, че ако се бяхте запознали с него по-рано, нямаше да стигнете до това положение.
— Къде е той сега? — попита с любопитство господин Харди.
— Отпред пред стаята ви. Когато го видя, отец д’Егрини направо побесня. Само че Гавриил не се впечатлява много от такива неща и му обясни спокойно, че има да ви предава важни неща и затова ще остане. Аз не се въздържах и блъснах абата, за да вляза час по-скоро при вас. И понеже вие говорите за вяра, аз ви казвам, че вярата на отец Гавриил е истинска, защото е насочена да върши добро. Тя ободрява и насърчава. Сигурен съм, че благодарение на неговите думи и писмото на госпожица Кардовил, вие ще се върнете при нас…
— Страх ме е… — тихо изрече господин Харди, който трудно вникваше в този все още странен за него разговор.
Агрикол се възползва от това негово колебание, отвори вратата и извика:
— Гаврииле, господин Харди желае да говори с теб.
— Скъпи мой — продължи господин Харди все още колебаещ се, — какво правите?…
— Викам вашият и нашият спасител! — отвърна сериозно Агрикол.
В този момент в стаята влезе отец Гавриил.
XXXIII глава
Скривалище
Както вече споменахме, освен стаите, в къщата на преподобните отци имаше малки помещения, които по-скоро приличаха на скривалища. Те бяха пригодени с цел обитателите им да могат да бъдат наблюдавани. Такова едно помещение бе това на господин Харди. Скрито от външен поглед, тук бе построено тясно помещение прилично на комин, в което когато това бе необходимо, можеха да се поберат двама души. На една от стените бяха измайсторени малки тръбички, които донасяха всеки звук от стаята, колкото и тих да е той. Освен това на същата стена имаше направени и две малки дупчици, от които можеше да се наблюдава всяко действие в стаята.