— Благодаря ви, преподобни отче — отвърна трогнат господин Харди и признавам, че въпреки тъгата, която ме е завладяла усещам удовлетворение от вашите думи.
В тайника двамата мъже се размърдаха неспокойно.
— От това най-много се страхувах — измърмори отец д’Егрини, — че този Гавриил ще измъкне господин Харди от апатията и безразличието.
— Това не ме смущава — отвърна рязко Родин, — защото рече ли господин Харди да тръгне отново към истинския живот, ще разбере, че краката му са отрязани…
— Тогава има ли нещо, от което се страхувате, Ваше Преподобие?
— Да, от бавенето на пратеника ми в архиепископията.
— Надежда ли някаква…
Родин обаче не обърна внимание на тези думи и отново се притисна до стената.
В това време в стаята също настъпи тишина. Господин Харди се бе замислил върху казаното и сякаш се колебаеше какво да предприеме.
Агрикол неволно се зачете в цитатите, които бяха поставени на видни места. Неочаквано се обърна към своя брат и възкликна:
— Прочети, братко, прочети какво е написано… Сега всичко ми става ясно. Та кой е този човек, който ще седи само сред подобни мисли и няма да се поддаде на тези внушения? Това е нравствено убийство!
— Вие сте млад, скъпи приятелю — намеси се господин Харди, като тъжно поклати глава — и досега не сте се сблъсквали с истинското нещастие, затова написаното ви се струва невярно. Но за мен то има стойност. На тази земя всичко е беди, скръб, защото човек е роден, за да страда. Не е ли така, Ваше Преподобие? — обърна се той към Гавриил.
През това време младият свещеник също бе успял да прочете някои от цитатите и горчива усмивка се бе появила на лицето му.
— Не, господине, не съм съгласен, че всичко е лъжа, беда и суета. Не е вярно и твърдението, че човек е роден, за да страда. Бог не се наслаждава, когато създадените от него хора се мъчат.
— Чувате ли, господин Харди? — не се сдържа Агрикол.
— Все пак, Ваше Преподобие, — отвърна, сякаш говореше повече на себе си, господин Харди, — тези цитати са взети от книга, която е почти божествена.
— Съгласен съм, господине, но това е книга, с която може и да се злоупотребява, така както и с всяко човешко намерение. Тя е написана за да свърже монасите със себеотрицанието в уединението и ги убеди в безплодния и бездействен живот. Твърденията в нея, че човек трябва да се отказва от всичко, да презира себе си, да не се доверява на никой имат за цел да убедят клетите монаси, че мъките и нещастията, които преживяват са им наложени от Бога. Но това всъщност е обратното на истинските Божи намерения!
— Но подобно тълкование прави тази книга още по-мрачна — отвърна господин Харди.
— Всъщност това е богохулство, неверие и лъжеистина — продължаваше с негодувание Гавриил, — щом се проповядва смирение и робство, недоверие към труда на хората, отричане на любовта между ближните… Трябва ли по тази логика баща да се радва на това, че децата му се мъчат и тънат в беди?! Помислете, не е ли така и с Бог, чиито чеда сме всички ние?
— Вашите думи са силни и убедителни — отвърна високо господин Харди, но в гласа му се усещаше колебание, — но кажете ми, защо по земята има толкова много страдания и предателство? Нали Бог би трябвало да ни закриля?
— Истина е, че на земята има много нещастия и страдания — заговори отново Гавриил, — които често спохождат хората. Бедните студуват, защото нямат достатъчно дрехи за през зимата, гладуват, защото не им достига хляба, нямат жилища… В същото време около тях живеят богати хора. Всъщност благата, които Бог е разпръснал тук, на земята не са за определени хора, а за всички нас. Той е искал те да бъдат справедливо разпределени. Но уви, някои с подлост, лъжа и измама са успели да заграбят по-голямата част от тези блага и да ги превърнат в своя собственост. Именно тези хора най-често използват името Господне за осъществяване на своите коварни и нечестни планове. Те го превръщат в свой съучастник, когато цитират: „Човек е роден да страда. Неговите унижения и страдания са приятни Богу.“ На тях тези думи са им нужни, за да могат да управляват, да потискат.
— Започвам да ви разбирам — с тих глас отвърна господин Харди, който сякаш се пробуждаше от някакъв дълбок сън, — защото това са мислите ми преди да преживея този психически шок.