— Нима вие се подчинявате на закони, които не одобрявате? — попита учуден господин Харди.
— През целия ни живот ни учи опитът. Затова аз смятам, че доброволно дадената клетва за честния човек е закон, а за свещеника — свещено задължение. Докато съм в лоното на църквата, ще се подчинявам на нейните закони, макар в някои случаи това да е дори тъжно и тежко.
— За вас ли е тежко?
— Да, за нас, селските свещеници и градските енористи. За нас, ниските чинове на духовенството, смирените работници в Господнето лозе. Аристокрацията, която постепенно и лукаво се е вмъкнала в църквата се отнася към нас твърде строго. Но такава е божествената същност на християнството… Въпреки това вярвам, че като представител на нисшите чинове по-добре бих могъл да служа и помагам на хората. Затова оставам в Църквата и се подчинявам на нейните закони. По същия начин вие служите на вашите работници. Защото не друг, а точно вие измислихте системата, чрез която вашите служители участват със свой дял в постигнатата печалба.
— И ще продължавам да им служа по този начин, стига да имам сили за това.
— Защо да нямате такива сили?
— Ако знаехте само колко нещастия преживях, колко огорчения!
— Няма съмнение, че опожаряването на фабриката ви е голямо нещастие…
— Не ме разбирайте неправилно… За мен не са страшни премеждията и загубите, които могат с труд и пари да бъдат възстановени. По-страшни за мен са загубите, които претърпява сърцето и които трудно се лекуват.
— Споделете тази ваша болка и ще ви олекне.
— Искам да ви призная, че нови страхове се вселяват в мен при мисълта да се върна в руслото на стария си живот.
— Каква е все пак причината за тези страхове? — попита учуден Гавриил.
— Чуйте какво ще ви разкажа — започна бавно господин Харди — и ще се убедите, че имам основания да се страхувам. През живота си съм обичал истински двама човека. Единият бе мой приятел, на когото вярвах безрезервно, а той ме предаде… Обичах, тоест, обичам все още една жена, която реши да пожертва нашата любов и напусна Франция… Страхувам се, тези тежки за мен преживявания да не ми попречат по средата на пътя, който ще тръгна да извървявам отново. Вярно е, че нямам право да стоя затворен в тази стая и да търся уединението, но се страхувам дали ще издържа новите изпитания. Няма ли да се окаже светът пуст и тъжен за мен?
— А вашите служители и работници, които ви очакват с такова нетърпение?
— Така е, брате мой — въздъхна господин Харди, — но преди радостите от труда и общото дело биваха споделяни от любимите за мен двама души. Тях вече ги няма. Мислех, че вярата ще запълни тяхната празнина в сърцето ми, но не се получи… Остана ми възможността, чрез мъката си да служа на Бога…
— Уверявам ви, че се заблуждавате или ви заблуждават. Не страданието е угодно на Бог, а истинските дела, които носят радост и благополучие. Бог иска от човека да е праведен и добър.
— Трябваше да чуя тези думи преди време — отвърна господин Харди. — Тогава раните ми нямаше да станат неизлечими, а щяха бързо да оздравеят. Трудно ми е да призная пред вас, но скръбта се превърна в мой постоянен спътник, който няма да ме остави до края на живота ми.
Последните думи сякаш притесниха господин Харди, който побърза да се извини за тях:
— Простете моята слабост! Не знам дали ще разберете самотния човек, какъвто съм аз, неговите притеснения, неговите колебания… Навярно заслужавам единствено съжаление…
Гавриил с растящо безпокойствие наблюдаваше своя събеседник. Във всяка дума той откриваше влиянието на преподобните отци, които така умело бяха успели да оплетат в мрежите си този човек. Те отлично знаеха, че бездната на отчаянието има една-единствена привлекателност и това е уединението. Методично, с упорито постоянство те бутаха своята жертва в тази бездна, като при това извличаха максимална полза за себе си. Човек трудно устоява на техните непрестанни увещания и изкусни лъжепророчества.
Така бяха постъпили и с господин Харди.
Гавриил усещаше голямата опасност, която криеше сегашната ситуация и затова прецени, че единствено решителните думи и действия могат да помогнат на фабриканта в този момент.
— Защо бързате да говорите за съжаление и обреченост? Нима има нещо по-свято на земята от това душа да търси вярата след преживяната буря? Раните ви не са неизцерими, но трябва да се успокоите и да повярвате в собствените си сили. Сигурен съм, че ще оздравеете за кратко време.