— Така беше, господине и аз, без да ви благодаря, набързо излязох.
Настъпи кратко мълчание, което пръв наруши Родин:
— Знаете ли, господине, понякога се случват чудни съвпадения.
— Какво искате да кажете, господине?
— Тогава, когато идвах да ви съобщя, че сте предаден, в същия този момент самият аз…
Родин спря, като демонстрираше силно вълнение, а по лицето му премина сянка. Господин Харди съчувствено го попита:
— Какво ви стана, господине?
— Извинете ме — отвърна той с усмивка. — Благодарение благородните съвети на монах Гавриил, успях да разбера, какво е подчинение на съдбата. Въпреки това и до днес изпитвам силна болка, когато си спомня някои неща… И така — продължи с твърд глас Родин — на другия ден, когато дойдох да ви предупредя за предателството, самият аз бях предаден. Един син, едно захвърлено дете, което бях приютил…
Родин млъкна за момент, като прекара ръка през очите си и въздъхна тежко:
— Извинете, господине, че ви занимавам с проблеми, които едва ли ви вълнуват… Извинете ме за споделената скръб на един злочест старец.
— Толкова много съм страдал, така че ничия скръб не може да ми бъда чужда — отговори господин Харди. — Освен това, за мен вие не сте чужд човек. Освен, че тогава ми направихте добро, ние двамата изпитваме благородни чувства към един млад свещеник…
— Отец Гавриил! — извика Родин, като прекъсна господин Харди. — Той е моят спасител! Неговата привързаност към мен по време на болестта ми бяха направо изключителни.
— Да, господине, аз знам и познавам качествата на този млад мъж.
— Съгласете се, господине — продължи Родин отново, — че всяка неговата дума е лек за болната душа. Та не е ли той човекът, който те кара да обичаш вместо да страдаш?
— Така е и именно в тази къща имах възможността да направя това сравнение — обобщи с тих глас господин Харди.
— Аз съм щастлив — отново поде Родин, — че именно Гавриил се съгласи да ми стане изповедник, или по-добре да кажа довереник.
— Да — потвърди господин Харди, — той наистина предпочита довереността.
— Колко добре го познавате! — изрече ласкаво Родин, след което продължи:
— Отец Гавриил е по-скоро ангел, отколкото човек. Неговите думи могат да помогнат и на най-закоравелите грешници. Например аз, макар и да не бях безбожник, но все пак живеех в така наречената естествена вяра. Постепенно Гавриил промени моя светоглед и ме научи да вярвам истински.
— Ето какво е истински свещеник според Христа, свещеник на любовта и прошката — не се сдържа господин Харди.
— Това е самата истина — отвърна Родин. — Когато дойдох тук, аз бях почти в безсъзнание от скръб. Понякога, когато си представях, как този човек е отхвърлил и предал бащинските ми грижи, направо изпадах в мрачно самовглъбение. Денят се бе превърнал за мен в тъмна нощ.
— Прав бяхте, господине, като казахте, че се случват невероятни съвпадения — възкликна господин Харди, който постепенно се поддаваше на думите и настроенията, провокирани от Родин. — Сега вече се радвам, че ми се отдаде възможност да се срещна с вас, преди да напусна тази къща. Като ви слушам се уверявам още повече, че съм избрал правилния път. Пътя, който ми посочи отец Гавриил…
— Това означава, че аз, клетият старец, добре съм направил като потърсих съчувствието ви. Вярвам, че в молитвите си ще отделите място и за мене?
— Бъдете сигурен в това, господине. Но я ми кажете, вярно ли е, че ще останете в тази къща?
— Какво да ви кажа… Тук човек е толкова спокоен, има много време, което да посвети на молитвите си. Освен това — продължи Родин съвсем смирено, — сам се убедихте колко неправди съм преживял, колко страдания съм преглътнал… Поведението на онзи нещастник, който така ме излъга, а след това се отдаде на всички пороци. Бог трябва да е много ядосан за това. Аз вече съм съвсем стар и не ми остава нищо друго освен да се затворя и да се моля непрекъснато. Молитвата е моя радост и мое тежко задължение.
— Наистина, свещени и тежки са тези задължения — отвърна замислено господин Харди.
— Познавате ли живота на Рансе? — попита внезапно Родин, като погледна някак странно господин Харди.