— И видения ли имаше? — попита господин Харди притеснен и ужасен.
— Да — отвърна натъртено Родин, — имаше страшни видения. Той виждаше девойката, умряла заради него в смъртен грях, че гори във вечни пламъци. По хубавото й лице се изписваше ужас от мъките, на които бе подложена. Зъбите й скърцаха от ярост, ръцете й се свиваха от болка. Тя проливаше кървави сълзи и отчаяно се обръщаше към любимия си: „Бъди проклет, ти който ме погуби! Проклет бъди!“
След тези последни думи Родин направи три крачки към господин Харди, като в същото време правеше и някакви заплашителни движения. Всичко това, съчетано с проникващия в стаята мрак, както и с преживяното от господин Харди, който в спомените си се връщаше към миговете, когато също бе се любил със своята любима… Към това се прибавяше страхът, че тя като католичка би могла да бъде осъдена на вечни мъчения — всичко това сега се стоварваше върху крехкото му съзнание и го притискаше със страшна сила. В този миг той се сети за Гавриил. Не го ли убеждаваше младият свещеник, че няма нищо по-приятно от това да молим Бога да прости на тези, които са ни сторили зло, или които ние сме заблудили? Но прошката съдържа в себе си идеята за наказанието. Точно това наказание сега Родин се опитваше да опише на своята жертва по такъв ужасен начин.
С разширени от ужас очи, господин Харди стоеше изправен, с кръстосани на гърдите ръце и повтаряше непрекъснато: „Проклет, проклет, проклет…“
След това почти извика, сякаш бе загубил контрол върху мислите си:
— И аз ще бъда проклет по този начин! Жената, която обичах и страстно любих, тя също един ден ще бъде осъдена да се мъчи в ада за моите прегрешения. Тя ще ме вика от бездната и ще пролива кървави сълзи. Проклет, проклет, проклет. А може би точно в този час тя вече ме проклина?! Боже мой, нима тя ще умре в смъртен грях?! Господи, имай милост за нея!
След тези думи нещастникът падна на колене и протегна ръце.
— Господине — извика приповдигнато Родин, като побърза да му помогне да се изправи, — приятелю, успокойте се. Много ще ми е мъчно, ако съм ви наранил, защото исках само да ви помогна.
— Проклет, проклет… Тя ще ме проклина! Тази, която толкова силно обичам, и която предадох на вечния огън… — изхлипа господин Харди, сякаш не забелязваше присъствието на Родин.
— Слушайте, скъпи господине — продължи последният, — оставете ме да продължа тази история. Тогава тя ще ви се стори толкова утешителна, колкото сега страшна. Заклевам ви в Божието име, припомнете си думите на отец Гавриил за радостта от молитвата.
— Наистина, неговите думи бяха успокоителни и лековити! Къде са те сега?!
— Нашият обичан свещеник говореше за радостта от молитвата.
— О, да… Молитвата.
— Слушайте моя разказ и ще се убедите, че именно молитвите избавиха господин Рансе от състоянието, в което бе изпаднал и го превърнаха в светец. Точно така, именно молитвите пропъдиха страшните видения и го изправиха на крака.
— Моля ви — тихо помоли фабрикантът — говорете ми за отец Гавриил. Само не споменавайте повече за онези пламъци и мъчения! Както и за кървавите сълзи!
Родин заговори твърдо и дори заплашително:
— Няма да ви говоря повече за тези образи на отчаянието, защото, както вече ви казах, господин Рансе, след като преживя всичките тези ужаси, благодарение на молитвите се успокои и позна насладата.
— Райските наслади? — повтори господин Харди, като постепенно идваше на себе си.
— Един слънчев ден, при него дойде свещеник, подобен на нашия Гавриил. Той разговаря с господин дьо Рансе и успя да го убеди, да го посвети в тайните на молитвата. Именно тогава господин дьо Рансе се преобрази, прероди се! Той разбра, че Бог го слуша. И вместо да забрави тази жена, той с часове мислеше за нея, като се молеше с името й за нейното спасение. Да, затворен в малка тясна стаичка, той бе истински щастлив да се моли за нея, ден и нощ. И бе щастлив!
Последните думи Родин изрече тържествено, защото предусещаше, какво ще бъде тяхното влияние върху господин Харди. За да затвърди постигнатото, той продължи без да даде време на фабриканта да се опомни:
— Но това не е всичко. За да постигне тази хармония господин дьо Рансе трябваше да приеме монашески сан. Помислете сам, колко монаси, затворени зад стените на манастирите са достигнали упоението на възвишените молитви? По този път тръгна той и се извиси високо, недосегаем за земните ужаси и тревоги. Така ден след ден, редувал пост и нощни молитви, той отслабвал и изнемощявал до момента, когато паднал пред килията си. Но духът му тогава полетял освободен и тържествуващ! Огряла го божествена светлина и той видял любимата жена.