— Защо не отговаряш, когато питам кой чука? — ядосано го изгледа войника и грубо го дръпна в стаята.
— Понеже преди малко ме изгонихте от стаята, господине. Затова не се обадих, за да не ви ядосам с името си.
— Казвай по-бързо, какво има!
— Сега ще ви кажа, господин Дагоберт. Един момък…
— Давай нататък!
— Иска веднага да разговаря с вас…
— Името му?
— Името ли, господин Дагоберт? — повтори Глупчо, като се хилеше нарочно.
— Да, говедо, казвай как му е името!
— Вие на майтап ме питате, как се казва този човек, нали господин Дагоберт?
— По всичко личи, че искаш да ме ядосаш! — извика старият войник и хвана Глупчо за врата. — Сега ми кажи името на този младеж.
— Чуйте ме, господин Дагоберт, не си струва да ви казвам името на този човек, защото вие много добре го знаете. Защото това е вашият син и чака долу да го приемете и да разговаряте с него.
Цялата тази сцена бе много изкусно изиграна от Глупчо, който по този начин вместо да разяри господаря си, успя да предизвика неговото съжаление. Дагоберт го погледна и тръгна към стълбите, като му направи знак да го последва.
Глупчо изпълни заповедта, но преди това незабелязано извади едно писмо и го пусна в стаята. След това настигна Дагоберт и му заговори:
— Вашият син е в двора, господин Дагоберт. Не искаше да се качи горе и затова остана долу…
Този път обаче сметката на слугата не бе включила Сърдитко. Кучето се повъртя след двамата в стаята и понеже беше дресирано да носи различни предмети на своя господар, видя подхвърления от слугата плик, взе го в уста и бързо се спусна по стъпалата.
XL Глава
Безименни писма
Дагоберт не бе виждал сина си няколко дена, затова много се зарадва на тази среща. След това двамата отидоха в едната от двете стаи, в които живееше старият войник.
— Как е жена ти? — попита бащата.
— Добре е…
Чак тогава Дагоберт забеляза промяната в лицето на Агрикол.
— Струва ми се, че си нещо тъжен. Да не се е случило нещо неприятно?
— Татко, струва ми се, че за нас всичко вече е свършено — отвърна ковачът примирено.
— За какво говориш?
— За господин Харди…
— Нали ми каза преди три дни, че ще ходиш да се видиш с него?
— Точно така и стана. Дори брат ми Гавриил се срещна с него и двамата разговаряха. След този разговор господин Харди бе много окуражен и повярва, че всичко ще се оправи. Дори взе решение веднага да се върне при нас. Когато с другарите ми отивахме да го вземем и се намирахме само на стотина крачки от къщата на черните раса…
— На черните раса ли казваш? — уточни мрачно Дагоберт. — Тогава е сигурно, че се е случило някакво нещастие.
— Така и стана — въздъхна Агрикол. — Когато видях откъм къщата да се спуска кола, някакво вътрешно предчувствие ме накара да застана пред конете. Сега вече съм сигурен, че с нея отведоха господин Харди!
— Искаш да кажеш, против волята му?
— Не, не насила. Тези свещеници са много опитни, когато трябва да убедят някого в нещо. Та не знам ли как постъпиха с клетата ми майка?
— Наистина, тя бе достойна жена, но успяха да я оплетат в мрежите си! Но какво стана с тази кола?
— Щом я видях сърцето ми се сви. Почти несъзнателно се изправих пред конете и извиках за помощ. В този момент коларят силно ме удари с камшика и аз политнах назад. Когато се опомних колата вече бе далече.
— Да не си ранен? — Дагоберт с любопитство и безпокойство огледа сина си.
— Не, не съм, само леко се одрасках…
— И какво стана след това?
— Отидох веднага при госпожица Кардовил и й разказах всичко. Тя веднага се разпореди да впрегнат нейната кола, за да можем да проследим къде ще откарат господин Харди. Посъветва ме, където и да го настигнем да се опитаме да го убедим да се върне.
— Наистина това е най-доброто, което е могло да се направи. Младата госпожица е проявила съобразителност.
— След час вече бяхме по следите на изчезналата кола. Други кочияши ни съобщиха, че са я видели да пропуска по Орлеанския път. Така стигнахме до Етамп, където местни хора ни казаха, че колата е свърнала в един черен път, който водел до една самотна къща в долината, на четири мили встрани от околните селища. Тази къща се наричала Valde Saint-Herem и била собственост на някакви свещеници. Нощта бе много тъмна и хората ни посъветваха да пренощуваме в гостилницата и на сутринта да продължим търсенето. Послушахме ги, а когато на разсъмване се приготвихме за път, видяхме наоколо да стърчат грозни скали и самотни черни дървета. Колкото повече навлизахме в долината, толкова по-пустинен ставаше пейзажът, сякаш не се намирахме до Париж. Най-после спряхме пред една голяма стара къща с червеникава мазилка и с малки прозорчета. В живота си не бях виждал по-самотно и неприветливо място. Слязох от колата и дръпнах звънеца. Отвори ми някакъв невзрачен човечец. Попитах го за отец д’Егрини, пристигнал снощи, дали е тук в момента, защото му нося много важно известие. Това успя да го заблуди и той ни пусна вътре. След малко отнякъде се появи самият абат д’Егрини, който като ме видя, се дръпна назад и изчезна. Трябваха ми само пет минути за да открия господин Харди…