— Може и да си прав — тъжно поклати глава Агрикол, — но срещу абата няма никакви явни доказателства и той отлично знае това. Преди няколко дена разговарях с адвоката на госпожица Кардовил, на когото отново разказах за трудностите, които имахме при прехвърлянето в манастира. Той обаче ми обясни подробно, че свещениците много добре били организирали всичко и успели да прикрият всички веществени доказателства. Така че, най-вероятно искът срещу абат д’Егрини щял да остане без резултат.
— За това най-много се ядосва и маршалът. Да ти призная, злобата му от ден на ден става все по-силна и невъздържана.
— Би трябвало да презре тези престъпници.
— А анонимните писма?
— За какво всъщност говориш, не те разбирам.
— Добре, ще ти разкажа всичко. Когато първоначалната ярост отмина, маршал Симон се съгласи, че да се нахвърли върху предателя, облякъл днес монашески дрехи, е все едно ако нападне жена или старец. Реши, че най-добре е да се отнесе с презрение към тази низка твар и ако може да го изтрие от съзнанието си. И ето, че точно тогава започнаха да пристигат анонимните писма, без подпис на подателя. Усещах, че неизвестни хора се опитват да разпалват омразата у маршала, да му напомнят непрекъснато за преживените болки и страдания. Освен това, в тях имаше упреци, че е станал малодушен и страхлив, затова не смее да се срещне с д’Егрини, който толкова време бе преследвал жена му и двете му дъщери. Дори и днес абатът продължава да се подиграва с него…
— Подозираш ли откъде биха могли да идват тези писма?
— Нищо не знам и именно това ме подлудява. Няма никакво съмнение, че са писани от неприятели на маршала. А това са предимно черните раса.
— Но защо свещениците ще пишат писма срещу отец д’Егрини?
— Аз също си мислех за това.
— Преди всичко трябва да разберем, с каква цел са писани тези писма.
— Това е от ясно по-ясно. Всички знаят какъв характер има маршалът. Той е емоционален човек, бързо се пали и вероятно на това залагат тези безименни автори. Те просто го подтикват към необмислени действия и добре са си направили сметката. Главата ми е патила от какво ли не, но този път трудно издържам…
— Може би ще успеем да измислим нещо.
— Само че това не е всичко. Преди един-два дни маршалът получи нови писма. Разбира се, че аз не съм ги чел, но бях при него, когато той възкликна пребледнял: „Дори и това не почитат! Повече не може да се търпи!“ След това захлупи лицето си в шепи. Нещо повече: той заплака!
— Маршал Симон да заплаче?!
— Да, маршал Симон заплака като дете…
— Какво е могло да има в тези писма?
— Преди време смятах, че животът му е така объркан след това, което се случи с жена му. Към мъката се прибави и преследването на двете му дъщери, което още повече съсипваше живота на маршала. Накрая, нали си спомняш, как баща му издъхна в ръцете му… Всичко това би могло да извади човек от равновесие. Вярно, че маршал Симон много страдаше, но той е мъжествен човек и успяваше да се владее. Но когато започнаха да пристигат тези писма, той се преобрази коренно. Започна да избухва, стана невъздържан.
Старият войник замълча, въздъхна тъжно и след това продължи:
— Ще ти кажа още нещо, сине… Преди малко се качих горе, в неговата стая и махнах капсулите от пистолетите.
— Нима допускаш такова нещо? — възкликна Агрикол.
— Вчера го заварих в такова нервно раздразнение, че мога да очаквам всичко… От известно време се среща и разговаря надълго с някакъв непознат за мене господин. Прилича ми на стар боец, с волево и открито лице. Забелязах, че след тези срещи нервното напрежение у маршала видимо се покачва. Опитах се да говоря с него за това, но той показа, че не му е приятно да обсъждаме подобен въпрос и аз си замълчах. Вчера този господин дойде отново и стоя до единадесет часа вечерта. Дойде жена му да го търси, за да се приберат заедно. След като си заминаха, веднага се качих при маршала да проверя дали има нужда от нещо. Той бе много блед, но изглеждаше спокоен. Каза ми, че нямал нужда от нищо и ме освободи. Знаеш, че моята стая се намира под неговата. Когато се прибрах чух го да се разхожда, а след това сякаш започна да хвърля столове и чупи предмети. Веднага изтичах горе, но той ми се скара. Аз обаче не си тръгнах и това го обиди още повече, но като разбра, че няма да го оставя в такъв момент се приближи до мен и ми рече: „Прощавай, Дагоберт, но преди малко се ядосах без особена причина. Стори ми се дори, че съм готов да скоча през прозореца. Дано не са ме чули дъщерите ми…“ Тогава на пръсти се доближи до вратата на тяхната стая и се ослуша. След това се обърна към мен и тъжно се засмя: „Добре, че спят, горките…“ Попитах го, каква е причината за подобна бурна реакция, не е ли някое ново анонимно писмо? Но той ме успокои, че не е това и ме помоли да отивам да си лягам. Само че аз се тревожех за него, затова не слязох по стъпалата, а останах известно време до неговата врата. Маршалът дълго време още се разхожда из стаята, но по всичко личеше, че се е успокоил. Прибрах се, но не можах да заспя. За щастие нощта премина спокойно.