Въпреки ужасната горещина по тези места, тук земята винаги бе мочурлива и засенчена от гъстите, росни и неимоверно буйни лиани, папрати и кичести тръстики, които достигаха почти до покрива на ажупата и сякаш я скриваха в гнездо от треволяк. Няма нищо по-задушно от този въздух, натегнал от влажни изпарения и наситен с най-силните и лютиви миризми, идващи от канеленото дърво, исиота, стеханотиса и гарденията, които растяха между дърветата и лианите и пръскаха изобилно парливото си благоухание. Покривът на тази колиба се губи сред широки бананови листа, в единия й край имаше четвъртит отвор, препречен със ситна решетка от преплетени клони, за да не се вмъкват вътре змии и други отровни буболечки, който явно служеше за прозорец.
Сред този гъсталак стърчеше едно огромно стебло от изсъхнало дърво, което с приведения си връх почти допираше покрива на ажупата; от всяка пукнатина на черната му, набръчкана и мъхеста кора никнеше някакво странно, почти фантастично цвете — дори крилото на пеперуда не е толкова тънко, лъскаво червено и ярко черно, колкото листата му; дори необикновените птици, които човек вижда на сън, нямат толкова странен вид, както тези крилати цветя, сякаш готови всеки миг да литнат от крехките си безлисти стебла. Дълги, гъвкави и обли кактуси като змии обвиваха изсъхналото стебло, провесили по него зелените си стави със сребристобели широки бодли. Цветята пръскаха силна ванилиева миризма. Едно малко керемидено червено змийче, тънко като перо и дълго няколко палеца, подава наполовина сплесканата си глава от огромните благуханни чаши, в които се спотайваше…
В дъното на ажупата върху една рогозка лежеше дълбоко заспал младеж. Ако някой видеше прозрачното му златистожълто лице, би си помислил, че е бледа медна статуя, по която играят слънчеви лъчи. Позата му бе естествена и красива. Подгънал беше дясната си ръка под приповдигнатата и обърната в профил глава. През свободната с широки ръкави роба от бял муселин прозираха гърдите и ръцете му, достойни за Антиноус. Кожата му бе твърда и гладка като мрамор, а златистожълтият й цвят контрастираше с белотата на одеждата му. Върху широките му издадени гърди се виждаше дълбок белег от рана… Бе ранен от куршум, когато защитаваше живота на генерал Симон, бащата на Роз и Бланш. На шията му висеше медальонче, каквото носеха и двете сестри. Този индиец се казваше Джалма. Чертите на лицето му — благородни и изключително красиви; синкавочерната коса бе разделена на път на челото и гиздаво се спускаше по плещите му; тънките изписани вежди също бяха така черни, както и дългите мигли, чиято сянка падаше върху гладките му страни; от яркочервените полуотворени уста излизаше тежко дихание — сънят му бе труден и мъчителен, защото горещината ставаше все по-задушна. Навън цареше дълбока тишина. Не подухваше никакъв ветрец. Но след малко огромните папрати, плътно покрили земята, се раздвижиха почти недоловимо, сякаш нещо пролазваше и разклащаше стеблата им. От време на време полюляването секваше и всичко отново замираше неподвижно. След няколко последователни смени на шумолене и дълбока тишина сред тръстиките, малко встрани от изсъхналото дърво се подаде глава на човек.
Лицето му бе зловещо, бронзовозеленикаво, дългата му черна коса беше увита около главата, очите му святкаха с дивашки блясък, изражението му бе доста интелигентно и свирепо. Той престана да диша и застина неподвижно. Сетне запълзя, разтваряйки листака, без да издава никакъв шум. Все така предпазливо и бавно се добра до приведеното стебло на изсъхналото дърво, чийто връх почти допираше покрива на ажупата. Този човек, малаец по произход, беше от сектата на Удушвачите. Той отново се поуслуша и се подаде от храсталака почти в цял ръст — щеше да е съвършено гол, ако не носеше нещо като гащета, пристегнати през кръста с пъстър пояс. Гъста мазнина покриваше медножълтите му жилести и яки крайници. Той прилепна върху огромния ствол, така че да не бъде забелязан от колибата и, прикрит по този начин от стеблото на дървото, обградено с лиани, започна да се катери по него мълчаливо, търпеливо и предпазливо. В живата му коса, в пъргавината на движенията, в осезаемата му сила, която би била страшна в настъпление, имаше нещо потайно и вероломно, напомнящо тигър, който дебне жертвата си. И така, съвсем незабелязано, той стигна до стръмната част на дървото, което почти допираше покрива на колибата, а оттам до малкото прозорче оставаше около една стъпка разстояние. Тогава той подаде предпазливо глава и се загледа втренчено в колибата, търсейки най-удобното място, през което да се промъкне вътре.