— Но какво може да има, все пак…
— Не знам, но пак ти казвам, когато се качих горе, лицето му бе напълно преобразено, а очите му блестяха заплашително. А това, че можел да се хвърли през прозореца, направо е ужасно! Затова днес реших, че е по-разумно да извадя капсулите от пистолетите.
— Трудно е за вярване — измърмори тихо Агрикол, — такъв твърд човек като маршала да изпада в такива нервни кризи…
— Казам ти, че с него става нещо странно. Представи си само: през последните два дни въобще не се е виждал с дъщерите си. Не е чудно тогава, че двете девойки отново са тъжни, защото си мислят, че може да са причина за неговите преживявания. Как да им обясня, че това е невъзможно…
В това време на двора се чуха забързани стъпки. Дагоберт се обърна и видя маршал Симон. Лицето му бе бледо и изпито, а погледът му разсеяно и трескаво опипваше всичко наоколо. В ръцете си държеше някакво писмо.
XLI глава
Златният град
По времето, когато маршалът Симон четеше писмото, попаднало му случайно с посредничеството на Сърдитко, двете му дъщери се намираха в стаята си. Същата, в която преди време незабелязано се бе промъкнал Глупчо.
Клетите деца, сякаш съдбата ги бе изоставила. Тъкмо бяха оставили черните дрехи, с които жалеха за смъртта на майка си и почина дядо им, след тежкото раняване. Трябваше отново да облекат траурните дрехи. От това те изглеждаха по-възрастни, а в погледите им личеше тъга.
По едно време Бланка с тих глас се обърна към сестра си:
— За какво си мислиш, сестрице, та си толкова тъжна?
— Мисля си за златния град на нашите сънища — отговори Роза след кратко мълчание.
Бланка не се въздържа и прегърна сестра си. И двете отлично знаеха, кой е техният златен град… Това бе Париж, заедно с техния баща. Веселият и безгрижен Париж.
Не съществуваше вече за тях този град.
— Кой знае, може след време той отново да бъде златен? — тихо изрече Бланка.
— Едва ли… Баща ни е тук, а ние пак не сме радостни и едва ли ще бъдем някога…
— Ще бъдем, когато се съберем с мама… — отговори Бланка и обърна очи към небето.
— Тогава онзи сън, който сънувахме в Германия, е може би предвестник…
— Може и да се сбъдне, както се сбъдна този, в който Архангел Гавриил ни закриляше и ние се спасихме при корабокрушението…
Двете сестри замълчаха прегърнати, сякаш се страхуваха някой да не ги раздели. По едно време Роза се обърна към Бланка с измъчен глас:
— Пак от онези писма… Страх ме е, сестрице. Няма никакво съмнение, че е един и същ автор.
— Трябва да го скрием, защото може да навреди на някой от нашите близки.
Бланка се наведе и взе писмото в ръка.
— Но как е успяло да попадне тук? — учудено попита тя.
— Както и останалите — все в отсъствието на възпитателката.
— Действително, защо трябва да се чудим толкова много, като едва ли ще разкрием тайната. По-добре да го прочетем и да преценим дали е като другите.
Отвориха го внимателно и зачетоха:
„Скъпи момичета,
Продължавайте да обожавате своя баща, защото е много злочест, а вие сте неволната причина за неговите страдания. Никога не ще можете да разберете огромните жертви, които му се налага да прави заради вас. Той е жертва на бащиния си дълг! Макар и да го обичате силно, не показвайте това пред него и по този начин ще облекчите донякъде болките му. Не разкривайте, че знаете за тази тайна, дори и пред Дагоберт, който толкова много ви обича. В противен случай и вие двете, и вашият баща и близките ви приятели, ще се окажете в голяма беда, защото имате страшни врагове.