— Поредното злодеяние — отвърна хладнокръвно Дагоберт.
— Това писмо е подло, но то казва истината! — заяви решително маршала.
Дагоберт го изгледа без да може да прецени, какво иска да каже с това.
— И знаеш ли кой ми набута това писмо в ръцете? Това е направо дяволска работа… Взех го от кучето ти.
— От Сърдитко? — Дагоберт бе смаян от чутото.
— Точно така и няма съмнение, че тази лоша шега е твое дело.
— Едва ли бих си позволил подобни шеги, маршале! — отговори обидено Дагоберт, който не разбираше причините за гнева на маршала. — Трудно ми е да си обясня, как е станало това… Сърдитко е научен да носи и сигурно е намерил писмото в къщата, след което…
— Кой тогава е оставил тук това писмо? Значи сме заобиколени от предатели! Не говори ли това за нехайство от твоя страна?
Той махна с ръка да не го прекъсват.
— Двадесет и пет години воювам! Изправял съм се очи в очи с цели вражески войски, бил съм на заточение, но съм издържал. Сега, обаче, искат да ме убият с игла! Кой и защо толкова ме мрази! На този свят имам само един истински неприятел и това е д’Егрини. Изглежда, че е дошло времето да приключа отношенията си с този човек завинаги! Стига толкова търпение…
— Но помислете, маршале, та той е един свещеник…
— Какво като е свещеник? Виждал съм го как върти сабя и вярвам, че ще успея да го принудя да се защитава.
— Но маршале…
— Казвам ти, че повече това положение не може да се търпи! Тези подлости трябва да придобият лице и плът! Те обръщат живота ми, съсипват дните и нощите ми! Накрая излиза, че няма и на кого вече да разчитам…
— Маршале, аз няма да оставя тези неща да минат така — спокойно, но твърдо заяви Дагоберт.
— Какво искаш да кажеш?
— Не е вярно, че няма на кого да се облегнете и да разчитате. Отлично знаете, че съм от хората, които са готови да влязат в огъня заради вас.
Тези простовати, но решителни думи въздействаха на маршала и той заговори по-спокойно:
— Прав си, че не трябва да се съмнявам в теб, но това подло писмо ме извади от равновесие. Затова се показах неблагодарен…
— Нека не говорим повече за това, маршале. По-добре ми кажете, какво толкова ви ядоса?
Лицето на маршал Симон отново стана бледо, а погледът мрачен.
— Мразят ме, презират ме…
— Вас?
— Да, мен… Всъщност, защо да крия от теб. Делили сме толкова болки и радости… Забелязвам напоследък, че когато срещна някои от старите бойни другари, те обръщат глава и не отговарят на поздрава ми.
— Заради анонимните писма ли?
— По всяка вероятност подобно отношение е свързано с тях.
— Но това не е възможно! Та вие сте човек, който се ползва с уважението на хората, да не говорим за известността ви.
— Когато говорим за конкретни неща, останалото е празнословие. Вече ми се случи, като се доближа до някоя група да прекъснат разговора си. Имам чувството, че това не са стари бойни другари, а хора, които не желаят присъствието ми. На пръв поглед това може да се стори на някого дребно нещо, но мен ме разстройва.
— Въпреки, че вярвам на всяка ваша дума — каза учуден Дагоберт, — струва ми се, че малко преувеличавате нещата.
— Добре, ето ви последният пример: отивам тази сутрин на посещение у генерал д’Авринкур. Служехме като полковници още в императорската гвардия. Много честен и прям човек. Затова направо го попитах дали знае защо така се е променило отношението към мен. Помолих го да не ми спестява нищо, в името на старата ни дружба.
— И какво ви отговори той?
— Хладно и спокойно д’Авринкур ми заяви, че не е чувал никакви слухове или клевети по мой адрес. Направи ми впечатление, че се обръща към мен с „маршале“, което не е правил досега. Попитах го за причината, но той отново съвсем делово ми обясни, че нямало причина да го упреквам в неуважение. Неуважение! Тогава се опитах да му обясня, че не за уважението става дума, а за истинската бойна дружба и за сърдечността. Уви, отговорът му си остана все такъв, хладен и безпристрастен. Заболя ме толкова много, че в един момент ми мина мисълта да го предизвикам на дуел, но веднага се отказах, защото разбрах абсурдността на положението.
За момент маршалът замълча, след което продължи още по-развълнувано:
— По всичко личи, че вече не се ползвам с любовта и уважението на близките ми приятели и познати. Не знам на какво се дължи това, но знам, че е отвратително и унизително! По-честно щеше да бъде ако в очите ми бяха казани причините, за да мога поне да се защитя. Тази студенина ме наранява много повече, отколкото каквато и да било обида. Въобще напоследък животът ми сякаш се спуска по някаква стръмнина. Откакто умря баща ми, всичко се преобърна с главата надолу. Дори в къщата си нямам спокойствие и радост. Връщам се и заварвам някакви странни писма без автор. На всичкото отгоре, дъщерите ми, които толкова обичам, също от известно време странят от мен. Как да им обясня, колко много са ми нужни днес?