След последните думи на маршала Дагоберт не издържа и го прекъсна:
— Вашите дъщери странят от вас? Вие ли казвате това?
— Боже мой, аз не ги обвинявам, защото те може би имат някакво основание…
— Имат основание? — Дагоберт възбуден повиши глас. — Чувате ли се, какво говорите? Та нали майка им толкова пъти им е разказвала, какъв човек сте. Нали същото съм правил и аз безброй пъти! Нима не учехме децата ви на обич и уважение към вас?
— Вие ги защитавате — отвърна маршалът тъжно — защото те, в известна степен, са свикнали повече с вас, отколкото с мен…
Дагоберт бе толкова смаян от това твърдение, че не можа да отговори нищо.
— Всичко това — продължи маршалът, — би могло да се нарече обикновена неблагодарност. Винаги съм ви завиждал, когато виждах как се отнасят те с вас, защото пред мен те са мълчаливи и смутени. Ако бях сигурен в тяхната обич, сега щях да презра всичките неприятности, които ми се стовариха на раменете.
Като видя, че Дагоберт тръгва решително към стаята на Роза и Бланка маршалът викна след него:
— Къде отиваш?
— Да доведа дъщерите ви, маршале.
— Защо е нужно това?
— За да ги изправя пред вас и да им заявя: „Скъпи деца, баща ви твърди, че вие не го обичате“. Само това ще им кажа. Нищо друго!
— Забранявам ти да правиш това! — Извика маршалът.
— Тогава, защо въобще ви е нужен Дагоберт? Вие нямате право да бъдете така несправедлив към децата си!
Старият войник отново тръгна към вратата.
— Дагоберт, заповядвам ти да се върнеш!
— Слушайте, маршале, аз съм ваш войник, ваш подчинен, ваш слуга, ако щете — отвърна някогашният гренадир, — но когато трябва да защитавам дъщерите ви, никакво звание и чин не могат да ме спрат. Всеки спор се решава най-често, когато и двете страни изслушат аргументите си.
Ако маршал Симон не беше хванал Дагоберт за ръката, войникът щеше да влезе в стаята на момичетата.
— Спри се! — отсече маршалът така категорично, че старият войник се закова. — Да не смяташ, че е по-почтено, ако извикаш двете девойки и пред мен ги накараш да заявят, колко много ме обичат? Ако аз бях направил така, че те наистина да изпитват любов към мен, щеше ли да се налага сега да разговаряме по този въпрос?
— Ех, маршале — заговори Дагоберт и тъжно повдигна рамене, — не ярост, а болка изпълва сърцето ми, като слушам думите ви. Помислете само: говорите за собствените си деца!
Маршал Симон сякаш се смути от думите на стария войник, затова гласът му стана по-спокоен:
— Все пак, не е ли вярно, че момичетата се отнасят с огромно уважение към теб? Питам те без задни мисли, съвсем открито…
— Боже мой — въздъхна тежко Дагоберт, — ако следваме тази логика на мислите ви, то ще ви кажа, че те са най-близки с кучето ми Сърдитко. А вие сте им баща и запомнете от мен, че децата винаги изпитват известна свенливост от родителите си. Още повече, когато годинките им станат повече… Уважавали повече мен! Боже мой, та ако не са ми мустаците, аз отдавна да съм се превърнал в някаква грозна бабичка. Освен това, около смъртта на баща ви вие бяхте толкова разстроен, че те се притесняваха за вас и не смееха да ви досаждат с присъствието си. Затова мога да ви кажа само едно: вие сте несправедлив към тях. Истината е, че те много ви обичат.
— Оплаквам се от това, от което страдам — замислено отвърна маршалът.
— Вашите страдания ще бъдат още повече, защото тези, които толкова ви обичат ги виждат и чувстват.
— Отново ме упрекваш, Дагоберт.
— Така е, маршале и не го крия — заяви старият войник, — защото ако някой трябваше да се оплаква, то това са вашите дъщери. Именно тях вие лишавате от внимание и ласки.
— Господин Дагоберт — прекъсна го маршалът сурово, — вие прекалявате!
— Да, наистина прекалявам — продължи Дагоберт, който толкова се бе развълнувал, че не можеше вече да спре, — защото защитавам едни беззащитни момичета, които са свикнали да търпят и да не се оплакват от нищо.