Маршал Симон успя да се овладее и възвърна предишното си спокойствие.
— Господин Дагоберт, благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен и семейството ми…
— Защо, маршале, защо не искате да извикам момичетата? — не се предаваше старият войник.
— Не разбираш ли, че тази сцена е ужасна? Не желая децата ми да стават свидетели на личните ми страдания. Аз имам известна гордост и не смятам, че е нужно дъщерите ми да ме виждат слаб и безсилен. Ти трябва да уважиш тази моя гордост…
— Да я уважа ли? Не мога да направя това, защото е предизвикана от неправда. Да не говорим, че дъщерите ви усещат, че има нещо и се терзаят… Вината за това е ваша, маршале.
При тези думи маршал Симон не издържа. Лицето му се зачерви, а гласът му гневно прозвуча в цялата къща:
— Напуснете веднага стаята, господин Дагоберт!
Усетил, че е преминал границата на благоприличието и си е позволил повече от допустимата близост, старият войник веднага реагира:
— Извинете, маршале, но не го сторих от неуважение към вас.
След това Дагоберт се обърна и тихо излезе от стаята.
Останал сам маршал Симон започна нервно да се разхожда из стаята. Един или два пъти неуверено се доближи до стаята на Роза и Бланка, но сякаш някаква невидима сила го възпираше да влезе при тях. Накрая, обзет от моментна решителност, той изтри избилите капки пот на челото си и почука на вратата на детската стая.
XLIII глава
Изпитание
Като видяха развълнуваното лице на баща си, двете момичета станаха прави. Те бяха чули емоционалния разговор, който се водеше допреди минута в тяхно отсъствие и уплашени очакваха, каква ще бъде развръзката.
В един момент сестрите, като видяха колко е тъжен маршала, бяха готови да се хвърлят в обятията му, но споменът за писмото, което бяха прочели същия ден ги възпря. Бащата също се спря нерешително в средата на стаята и не знаеше как да започне така желания разговор с момичетата. Така, застанали един срещу друг, те се гледаха, без никой да посмее пръв да протегне ръка. Уплашени от анонимните предупреждения Роза и Бланка стояха свити една до друга, в очакване баща им да им помогне.
„Все същата студенина…“, помисли си маршалът с горчивина, а сърцето му се сви от мъка. Въпреки това той се приближи до момичетата и им се усмихна:
— Добър ден, деца.
— Добър ден, татко — отвърна с готовност Роза, която не бе толкова предпазлива, колкото сестра си.
— Вчера не можахме да се видим — продължи маршал Симон, — защото бях служебно зает. Надявам се, че не ми се сърдите за това.
Той се усмихна отново, но не посмя да им каже, че когато се върна през нощта е влизал в спалнята им, за да ги погледа.
— Няма за какво да ти се сърдим, татко — отговори Бланка, като наведе очи надолу.
— Искам да ви питам още нещо. Ще страдате ли много, ако ми се наложи да отсъствувам известно време от къщи?
— Няма нужда да се притеснявате за нас… — каза Роза, като си спомни онзи пасаж от писмото, в който се твърдеше, че той е принуден да прави много жертви заради тях.
Този отговор, който бе изречен с притеснение и болка, се стори на маршала зле прикрито безразличие. Отново се отвори раната, която толкова време го бе измъчвала. Наистина ли бе възможно собствените му деца да не го обичат?
Маршал Симон толкова бе отчаян, че лицето му се промени, изкривено от мъка. Очите му тъжно се взираха в очите на двете момичета сякаш търсеха да открият там топлина и сърдечност.
В този миг Роза и Бланка, забравили всякакви предупреждения и заплахи, се хвърлиха на врата му и го обсипаха с целувки.
Деца и родител си бяха казали всичко. Без думи и клетви, без обяснения и чуждо посредничество. Сякаш някаква искра бе разпалила огън в сърцата на тримата.
Замаян от постъпката на двете момичета маршалът ги милваше несръчно, а устните му целуваха челата им. Накрая не издържа и възкликна радостно:
— А мислех, че съм ви загубил! Те са ме обичали през цялото време! Нека ме презират и унижават, за мен това вече няма никакво значение. Аз съм с моите деца и ние се обичаме!
— Татко — плачеше щастлива Роза, — нали ще бъдем постоянно заедно? Нищо вече няма да ни разделя!