Выбрать главу

Бланка, която бе по-срамежлива се притискаше до гърдите на баща си и щастливо се усмихваше. Баща и деца говореха без да се изслушват. В думите им се таеше цялата неизречена радост от толкова време насам.

В това време откъм стълбите се чу учестеното дишане на изморен човек, който се изкачваше на горния етаж. След по-малко от минута на вратата се показа мустакатото лице на Дагоберт. До него, въртейки весело опашка, нетърпеливо пристъпваше Сърдитко. Старият войник се спря на прага, извади шарена кърпа и изтри овлажнелите си очи. Този стар боец, който през живота си бе преживял какви ли не неща, бе срещал смъртта очи в очи, сега плачеше и не се срамуваше от сълзите си. Едва намери сили да се обърне с разтреперан глас към маршал Симон:

— Е, маршале, аз нали ви казвах…

— Остави сега това — намигна му маршалът, сякаш го предупреждаваше да не отваря дума за отминалия вече разговор, — ти се оказа по-добър баща от мен. Ела при нас, стари приятелю.

И маршал Симон подаде ръка на стария войник.

За миг настъпи пълна тишина в стаята.

Изведнъж веселият доскоро Сърдитко изръмжа предупредително. Всички се обърнаха и видяха, че до вратата е застанал Глупчо. Сега той изглеждаше още по-разсеян от друг път. Стоеше прав, с вечния панер за дърва в ръце, а в него малка метличка от пера, която служеше за раздухване на огъня.

При други обстоятелства появата на Глупчо може би щеше да подразни участниците в емоционалната сцена, но този път неговото присъствие предизвика само смях. Маршалът, който бе готов да угоди на всеки в тези вълнуващи за него минути, се обърна към слугата:

— Какво искаш, драги?

— Това не съм аз, господине — отговори Глупчо, като постави едната си ръка пред гърдите и се поклони.

Двете момичета се разсмяха още по-силно.

— Как така не си ти? — попита маршалът.

— Тук, Сърдитко! — заповяда Дагоберт на кучето, което сякаш усещаше тайните намерения на мнимия глупак и ръмжеше срещу него.

— Не съм аз, господине. Но един слуга ми предаде да извикам господин Дагоберт, че господин Роберт иска да го види, а аз нали нося дърва в панера, та затова…

Маршал Симон настръхна при споменаването на името Роберт. Именно това бе човекът, който изпълняваше посредническата мисия при Родин във връзка с плана за отвличането на Наполеон II.

Все още весел и щастлив, маршал Симон предаде на Глупчо:

— Помоли господин Роберт да ме почака в кабинета. Сега ще дойда.

— Добре, господине, — отвърна Глупчо и се поклони ниско.

Като останаха сами, маршалът се засмя високо:

— Както сами разбирате, в такъв прекрасен ден и час, човек не може да остави прекрасните си дъщери, дори заради един господин Роберт, нали?

— Това е прекрасно, татко — извика весело Бланка, — защото този господин не ми харесва твърде много.

— Има ли тук перо и мастило? — попита маршалът.

— Разбира се, татко — разбърза се Роза, — ето ги на масата. Маршалът седна зад бюрото, след което направи знак на Дагоберт да отиде при него.

— Знаеш ли какво бях решил малко преди да вляза в тази стая?

— Не знам, маршале.

— Смятах да се самоубия. На децата дължа живота си…

Без да дочака отговора на стария войник маршалът започна да пише.

— Само че опитът ви щеше да е неуспешен, защото бях извадил капсулите от пистолетите.

Маршалът рязко се обърна и продължително изгледа Дагоберт. Войникът наведе глава, но личеше, че не прави това от смущение.

— Слава Богу, тези мисли вече не се въртят в главата ми.

Като завърши краткото писмо той сгъна листа и го подаде на Дагоберт.

— Предай това на господин Роберт и му кажи, че ще се видим утре.

Старият войник взе писмото и излезе.

— А сега, млади госпожици, не считате ли, че си спечелих две целувки за това, че отпратих господин Роберт?

Това сякаш бе знак двете момичета отново да прегърнат баща си.

В същото това време, когато радостта властваше в къщата на маршал Симон, някъде далеч, двама пътника, макар и разделени един от друг, мислеха за едно и също тайно нещо…

XLIV глава

Развалините на манастира Свети Йоан Кръстител

Слънцето бавно залязваше.

В най-усойното място на гъста борова гора се намираха развалините на манастир, който някога е бил построен в чест на Свети Йоан Кръстител.