Небето отдавна бе почерняло, а нощта се бе спуснала над цялата земя. Скитникът евреин обаче не бе забелязал това. Паднал на колене, той се молеше в подножието на разпятието.
XLVI глава
Съветът
На следващия ден, в който маршал Симон и неговите дъщери преживяха така дълго чаканата радост, в двореца Сен Дизие се случиха някои любопитни неща.
В една от стаите разговаряха княгинята и Родин. Преподобният отец е в неизменната си поза, облегнат на камината, а ръцете му поставени в задните джобове на черния редингот. Големите му кални обувки бяха оставили диря по белия килим, който покриваше салона. Лицето на йезуита бе озарено от задоволство.
Госпожа Сен Дизие бе както винаги скромно облечена, както подобава на жена, близка до църковните среди. Тя наблюдаваше с нескрит интерес Родин, който в представите й постепенно се бе слял с образа на отец д’Егрини.
Хладнокръвието и острият ум на някогашния секретар допадаха на тази горда парижанка. Тя бе покорена от острия му нюх към проблемите на деня и дори понякога острите му и цинични забележки не я смущаваха много.
— Та така, госпожо — говореше убедително Родин, — новините от превъзходния манастир Saint Herem са отлични. Силният ум, свободният мислител господин Харди вече е влязъл в лоното на нашата света, католическа църква.
Родин изговори последните думи високопарно, а набожната княгиня се поклони.
— Божията благодат осени този безбожник — продължи Родин. — При това така силно го обхвана, че в своето възхищение той пожела да участва в обред за приемане в нашето свето Общество.
— Отче мой, така бързо? — учуди се княгинята.
— Вярно, че нашите правилници не допускат прибързани решения, но в случая се касае за болен, обречен човек, който сам пожела, преди да умре да ни завещае своето богатство. За Божията слава, разбира се…
— Наистина ли господин Харди се намира в такова окаяно положение?
— Треската го съсипа. А да не забравяме и всичките нещастия, които му се стовариха през последните седмици и го подтикваха по пътя на спасението — продължи с тъжен тон Родин. — Този слаб физически човек не можа да издържи на огромното нервно натоварване и психиката му рухна. Бих казал, че след няколко дена…
Свещеникът поклати зловещо глава.
— Нима толкова скоро, отче?
— Да, краят му наближава. Добре е, че успях все пак да положа нужните грижи и да приема този грешник в последния му час и да го подготвя за член на светото Общество, на което според правилника той е длъжен да остави цялото си имущество. По този начин се погрижих за спасение на душата му. Изтръгнахме още една жертва от ноктите на Сатаната!
— Браво, отче! — възкликна княгинята. — Отец д’Егрини ми разказа колко мъжествено сте се борили срещу влиянието на абат Гавриил.
— Абат Гавриил — отговори Родин — бе наказан за това, че се намеси в нещо, което не го засягаше, както и друг път е правил. Аз поисках неговото спиране и неговият владика се вслуша в думите ми, като го отзова. Говорят, че за да си запълва времето, посещавал болните от холера и им раздават християнско милосърдие. Ние, разбира се, не сме срещу подобни неща… Но еретичните му внушения се усещат от цял час разстояние…
— Той е опасен човек — потвърди княгинята, — защото умее да оказва влияние върху хората. Радвам се, че вие така блестящо сте се справили с този неприятен абат Гавриил, което още веднъж изтъква вашите превъзходни качества. Бих казала, че сте новия Иван Златоуст.
— Добре, добре, госпожо — грубо я прекъсна Родин, като повдигна рамене, — аз — златоуст! Моите са по-бледи, а зъбите ми са малко почернели. Вие, разбира се, се шегувате с това „златоуст“…
— Но, отче…
— Госпожо, на мен не пробутвайте такива неща — отвърна грубо Родин. — Аз презирам ласкателствата и никога не лаская другите.
— Простете ми, отче — помоли го набожната жена, — аз отлично разбирам вашата скромност. Просто не издържах да не се възхитя на умението ви да печелите и най-трудни двубои. Освен това именно вие предсказахте преди няколко месеца, че двама членове на рода Ренепон, ще бъдат изолирани от наследството. Това вече е факт…