— Така е — рече замислен Родин.
— Особено след като го налегнаха съмнения относно анонимните писма — допълни отец д’Егрини.
— Щом стана дума за писмата — прекъсна го Родин, — смятам, че има някои неща, които вие трябва да знаете. Освен вече известните ви писма, маршал Симон получи и много други, които му писах аз. В тях съм вложил цялото си умение да го настроя срещу вас.
Отец д’Егрини смаяно изгледа Родин.
— Интересно, какво е наложило да постъпите по този начин, Ваше Преподобие?
— Първо, за да премахна съмненията от вас. Освен това, не е лошо маршалът да бъде изваден от равновесие. Естествената му реакция би била буйна, невъздържана и единствената възможност да впрегне енергията си е да се включи в начинанието по измъкването на онзи презрян престолограбител.
— Може и да е така — отбеляза саркастично отчето, — но в този ход има известна опасност за мен.
— Защо?
— Защото, ако маршалът избухне над нормалните граници, би могъл да си спомни нашата стара вражда и да потърси възмездие…
— И какво ще стане?
— Какво ли? Просто може да забрави, че съм свещеник…
— А, ето каква била работата, вас просто ви е страх — каза презрително Родин, като прекъсна отец д’Егрини.
При тези думи преподобният отец не издържа и скочи настървено:
— Ваше Преподобие позна напълно: да, мен ще ме е страх. Но ще ме е страх, да не забравя в един миг, че съм свещеник и твърде добре да си припомня, че съм бил военен.
— Наистина ли? — иронично подхвърли Родин. — Нима все още държите на онова назадничаво чувство за чест? Дрехите на свещеника не са ли угасили още онзи ялов огън? Още ли се варите в онзи глупав казан, в който звучат празни думи от типа на „военна клетва“, „чест“, „Наполеон II“?
Родин впи проницателен поглед в отец д’Егрини.
— Струва ми се, че Ваше Преподобие напразно споменава подобни опасения — каза отчето, като напрегна цялата си воля, за да запази самообладание.
— Аз съм ваш ръководител и съм длъжен да знам какво ще направите, ако в даден момент маршал Симон вдигне ръка срещу вас…
— Господине — не издържа преподобният отец.
— Тук има само свещеници! — прекъсна го грубо Родин.
Отец д’Егрини наведе глава и с голямо усилие задържа гнева си.
— Питам ви, — продължи упорито Родин, — какво бихте направили, ако маршал Симон ви удареше?
— За Бога, престанете — каза отец д’Егрини, — оставете ме.
— Или, още по-конкретно, какво бихте направили, ако ви удареше по един шамар от двете страни? — упорстваше хладнокръвно Родин.
Отец д’Егрини бе пребледнял от гняв. Ръцете му се свиваха в юмрук, а слепоочието му пулсираше нервно. В същото време Родин, който съвсем умишлено задаваше тези въпроси, внимателно наблюдаваше всяка реакция на бившия полковник.
Набожната княгиня, която само допреди минути бе възхитена от бившия секретар, в този момент намираше неуместно отношението му към преподобното отче.
В това време отец д’Егрини успя да наложи цялата си воля и на лицето му се възвърна спокойното изражение, а гласът му бе равен и гладък:
— Ако ме настигне подобна обида, ще помоля Бог да ми даде смирение и търпение.
— Няма съмнение, че Бог ще бъде снизходителен към вас — отвърна Родин хладно, но видимо доволен от проведения изпит.
Точно в този момент на вратата се почука два пъти. Някакъв слуга влезе в стаята и предаде голям плик на княгинята.
Госпожа Сен Дезие погледна Родин сякаш искаше разрешение от него, след което отвори писмото.
— Има надежда — извика тя, като се обърна към двамата мъже. — Молбата за забрана е законна и съвпада с друга молба за забрана. С една дума, моята внучка от утре може да бъде заплашена от крайна бедност. Тя, която е толкова разточителна… Какво нещо е животът…
— Няма съмнение, че в такъв случай може да се очаква характерът й да стане по-благ… — каза замислено Родин. — Искам да кажа, че ще стане по-сговорчива.
— За да постигнем крайния резултат, обаче — каза княгинята, — ще трябва да предизвикам нейната гордост. Затова е наложително да се видя с нея.