— Госпожица Кардовил едва ли ще приеме да се срещнете — подхвърли отец д’Егрини.
— Много е вероятно — каза старата госпожа, — защото в момента е безумно щастлива! Но мога да й напиша нещичко след което тя сама ще се яви при мен. Познавам я аз…
— Вярвате ли в това? — усъмни се Родин.
— Не се тревожете за това, отче. Щом честолюбието й бъде поставено на карта, могат много неща да се постигнат.
— Това е още едно доказателство, госпожо, че не бива да се губи никакво време. Нашата цел се приближава!
— Колкото до омразата — продължи княгинята, — госпожица Кардовил се убеди във възможностите ни, когато заведе дело по повод затварянето й в болницата и отвличането на дъщерите на маршал Симон. Слава Богу, ние имаме приятели навсякъде.
— При тези обстоятелства — каза Родин, — заминаването на маршал Симон е добре дошло за нас. Сега трябва да насочим удара срещу дъщерите му.
— Но как? — запита княгинята.
— Преди всичко някой трябва да се срещне и разговаря с тях. След като добре ги опознае, ще знаем и как да подходим.
— Но войникът е с тях непрекъснато — обади се отец д’Егрини.
— Тогава ще трябва да се разговаря с тях пред него. А той може да бъде подкупен.
— Той? — отец д’Егрини нервно се засмя. — Това е направо глупаво.
— Познавам го нелошо — каза ледено Родин, като си повдигна рамената. — Нали точно мен му представи госпожица Кардовил, като неин освободител, когато ви набедих, че сте душата на тази комбинация. Освен това, той едва ли е забравил, че му върнах онзи смешен кръст, в болницата на д-р Баление. Освен това, не забравяйте, че пак аз бях този, който взе момичетата от манастира и ги закара на баща им.
— Така е — обади се княгинята, — но оттогава изтече много време и моята внучка вече всичко е разкрила. Тя сама ми е казвала…
— Че ме счита за свой най-голям враг — довърши Родин. — Отлично. Казала ли е това на маршала? Говорила ли му е за мен? Дори и да му е казала сигурни ли сте, че маршалът е споделил с този стар войник? Всъщност, когато отида в къщата ще разбера всичко, съдейки по това, как ще ме посрещнат.
— Кога смятате да направите това посещение? — осведоми се княгинята.
— Утре сутринта.
— Боже Господи — прекръсти се княгиня Сен Дизие — пазете се, отче!
Йезуитът се усмихна и черните му зъби лъснаха между тънките устни:
— Щом съм решил да отида там, значи ще отида! А вие — той се обърна към отец д’Егрини — изпратете веднага писмо до Виена, за да съобщите за пристигането на маршал Симон. Планът трябва да се спазва строго. За всеки случай, госпожо, утре се пригответе да ме придружите със своята карета.
На следващата сутрин, в осем часа, госпожа Сен Дизие в своята карета, а Родин в друга кола, тръгнаха към къщата на маршал Симон.
XLVII глава
Щастие
Два дена са изминали, откакто маршалът е отпътувал.
Часът е осем сутринта и в къщата все още е тихо. Дагоберт внимателно се доближава до стаята на момичетата, за да не ги събуди. С него, както винаги, е Сърдитко. Сърцето на стария войник се свива. „Дано децата не са чули нищо тази нощ“. Това е единствената мисъл, която измъчва съзнанието на Дагоберт.
Неочаквано, откъм детската стая долитат радостни възклицания и смях. Сърдитко веднага реагира на познатите гласове и се разлая. Тогава от стаята се чу звънък детски глас:
— Сърдитко е дошъл да ни събуди.
Кучето започна да души вратата и да върти весело опашка.
— Господин Сърдитко — извика от спалнята Роза, — щом си толкова ранобуден, можеш ли да ни кажеш, колко е часът?
— Разбира се, госпожице, часът е вече осем — отвърна Дагоберт, като придружи тази реплика с ръмжене, но не можа да се сдържи и се разсмя басово.
— О, това бил самият Дагоберт? — продължи шегата Бланка. — А пристигна ли нашата Августина?
Старият войник изведнъж се смути и отговори, като се запъваше леко:
— Момичета, на вашата учителка й се наложи да отсъства… само няколко дена, разбира се… Днес, ще се наложи да се оправяме сами.
— Да не се е случило нещо неприятно, Дагоберт? — вече сериозно попита Бланка.
Войникът се обърка още повече:
— Не, не, тя отиде по работа… да навести някакъв свой роднина… Вие се оправяйте, аз ще дойда след четвърт час.
След това Дагоберт побърза да тръгне към стълбите, като си мислеше, че трябва на всяка цена да предупреди Глупчо, за да не се изпусне пред момичетата.