Останали отново сами, двете сестри се заеха със сутрешния тоалет. Разресаха косите си една на друга, като не преставаха да се шегуват. Така е винаги, когато човек преживее отдавна чакана радост. Тъжните и неприятни преживявания остават в миналото, сякаш никога не са съществували. Двете момичета имаха основание да се чувстват щастливи. Най-накрая бяха се убедили в искрената обич на своя баща, а също така му дадоха доказателства за любовта си към него.
Затова е съвсем понятно, защо бяха така весели и жизнерадостни тази сутрин. Припомняха си случки с Глупчо слугата, имитираха го и се превиваха от смях.
— Жалко, че татко не си е вкъщи, за да чуе смеха ни — каза Роза, която оформяше в прическа косите на сестра си.
— Права си, защото съм сигурна, че това би му доставило голямо удоволствие.
— Искаш ли, сестрице, още днес да му напишем писмо, в което да му разкажем за дръжките от метли, които разнася Глупчо с панера за дърва? Това ще го развесели, а и ще го успокои, ако се тревожи за нас.
— Да му пишем ли? Нима забрави, че само той може да ни праща писма, но ние не трябва да му отговаряме.
— Права си, бях забравила. Но можем да направим друго: ще му пишем писма на нашия адрес, което означава, че ще ги получи, като се върне. Това не е лоша идея, признай това.
— Наистина хрумването ти е оригинално. Предполагам, че ще се забавляваме доста, когато ги четем след време заедно с него…
— Освен това — продължи Роза, — не бива да забравяме, какво ни каза татко на сбогуване: „Не се натъжавайте, деца мои, а се гордейте, защото отивам да изпълня дълга си. Това е свято дело. Представете си, че някъде живее изоставено сираче, на което никой не обръща внимание. То страда и се измъчва. В същото време, неговият баща е бил мой благодетел и аз съм дал пред него клетва, че ще се грижа за детето му. Е, нали е достойно да изпълня тази моя клетва?“
— Браво, запомнила си думите му наизуст! — възхити се Бланка. — Ние, като достойни негови дъщери, ще го разберем и няма да го съдим, че ни е оставил сами за известно време. Може чудесно да се забавляваме, затова няма да усетим дните на раздяла.
— Имам приятното усещане, че този път щастието ни е споходило завинаги…
— Значи мислим по един и същ начин. Щом сме тримата заедно, сигурна съм, че нищо не може вече да ни се случи.
— Пропускаш Дагоберт и Сърдитко. По-верни стражи няма в целия свят…
В това време откъм стълбището се чу тежкото дишане на стария войник. Момичетата отвориха вратата и влязоха в салона.
— Ти май си ни подслушвал, а любопитко?
— Разбира се, че чух какво си говорите. Да ви призная честно съжалявам само за едно, че слухът ми не е като на Сърдитко, та да чуя повече неща от разговорите ви. Мъжки момичета сте вие, затова толкова ви обичам!
Роза се засмя на тези думи и се обърна към сестра си:
— Бъди сигурна, че докато си дойде татко, този стар фронтовак ще ни научи на доста солени изрази.
— Не отричам — започна да се оправдава Дагоберт, — че в речника ми се намират някои и други пиперливи ругатни, но от тях понякога ми олеква, когато се повиши градусът. Може ли човек да изтърпи всичките неприятности на битието, ако приема всичко навътре и не смее да изпсува на висок глас, поне веднъж.
— Забрави какво си казал в този момент — закани му се Роза с пръст, — защото ако те чуе госпожа Августина…
— Права сте — отвърна старият войник, като се мъчеше да прикрие неспокойството си, — тя е много добра и възпитана жена.
— Понеже стана дума за нея — прекъсна го Бланка, — не е лошо да припомня нейните притеснения, че любовта й към нас не можела да се сравнява с твоята, скъпи ни Дагоберт. Това е голям комплимент за теб.
— Наистина, тази жена имаше, тоест… има много добро сърце.
Старият войник отново се притесни, защото му бе трудно да прикрива чувствата си.
В това време сестрите, които не бяха усетили вълнението на Дагоберт продължаваха да говорят за госпожа Августина.
— Доколкото знам, тази жена е вдовица на един татков войник, който загинал в някакво сражение. Може би това е причината така добре да ни разбира…
— Преживяваше с нас всяка наша болка — прекъсна Роза сестра си, — а неведнъж съм я виждала и да плаче. Всъщност, скъпи наш Дагоберт, ти в последно време не се ли въртиш повече от необходимото около тази възпитана госпожа?