Момичетата се засмяха в един глас.
Увлечени в този разговор, никой от тримата не беше забелязал, кога до вратата е застанал слугата Глупчо. Той се поклони театрално и обяви:
— Дошъл е господин Родин.
Преди още момичетата и старият войник да разберат това съобщение, йезуитът нахлу в салона така решително сякаш бе тръгнал да превзема някаква крепост.
Дагоберт, който бе изненадан неприятно от този акт, се обърна към Глупчо и му кресна:
— Кой ти разреши да водиш външни хора тук?!
— Прощавай, господин Дагоберт — отвърна Глупчо и се свлече на колене, събирайки ръцете си като за молитва.
— Напуснете стаята веднага! И вие също, господине! — изрече сурово войникът, като се обърна към Родин, който вече се бе приближил усмихнат до момичетата.
— Както заповядате — веднага отвърна свещеникът, но без да помръдне от мястото си.
— Господин Дагоберт — отново заговори Глупчо, — извинете още веднъж, че доведох този човек в салона, но нещо съм се объркал. Нали знаете, след нещастието с госпожа Августина…
— Какво нещастие? — извика в един глас Роза и Бланка.
— Госпожата, — заговори бързо Глупчо, въпреки опитите на Дагоберт да го изтласка навън, — тази нощ я откараха, защото е болна от холера…
Старият градинар не можа да се въздържи и тежкият му юмрук се стовари върху челюстта на слугата. Вторият удар запрати Глупчо през вратата в другата стая. След това Дагоберт разярен се обърна към Родин:
— Господине, ако не напуснете къщата, боя се, че ще посегна и на вас!
— Разбирам, разбирам — отговори бързо Родин и започна да отстъпва, като в същото време се опитваше да подаде ръка за поздрав на двете сестри.
XLVIII глава
Длъжност
Отстъпвайки, Родин внимателно оглеждаше обстановката, като погледът му най-често търсеше погледите на момичетата. Те очевидно бяха разтревожени от пресметливото „неблагоразумие“ на Глупчо, който въпреки изричната забрана от страна на Дагоберт, се бе разприказвал.
В това време Роза се приближи до войника и тихо го попита.
— Истина ли е, че клетата госпожа Августина е заболяла от холера?
— Не, не зная… Аз да не съм лекар — отговори объркано Дагоберт.
— Но защо искаш да скриеш от нас? — каза решително Бланка — Сега разбирам, защо още сутринта бе малко объркан…
— Сестрице — обърна се Роза към сестра си, — ела да отидем в нейната стая. В такива случаи има неща, които са въпрос на чест и трябва да бъдат свършени.
Родин се бе спрял в началото на стълбището и с любопитство наблюдаваше сцената, която не бе очаквал. Мисълта му трескаво течеше, за да открие неговото място в това странно положение.
— Вие няма да излезете от тук! — твърдо заяви старият войник.
— Дагоберт — погледна го учудено Бланка, — нима ще ни спреш да извършим това, което би направил всеки честен човек?
— Повтарям ви, че няма да позволя да напуснете тази стая! — продължи да упорства войникът.
— Баща ни е давал неведнъж примери за достойно държане — допълни Роза — и няма да бъдем негови достойни дъщери, ако се приберяхме страхливо в стаята си.
— Ваше единствено задължение — зачерви се от яд Дагоберт — е да се пазите и да посрещнете баща си живи и здрави! Дал съм дума да ви пазя и няма да я пристъпя за нищо на света!
— Но какво толкова опасно има, ако посетим нашата учителка? — учуди се Роза.
— Дори и да съществува някаква опасност, — прекъсна я Бланка нетърпеливо, — не сме ние, които ще се страхувате от нея. Дагоберт, бъди така добър и ни пусни да отидем.
В този момент Родин, който бе мълчал през цялото време, се усмихна леко, а в очите му блесна зловещ пламък.
Дагоберт, който вече не знаеше как да се справи с двете сестри изведнъж разпери ръце и обяви:
— Добре, скъпи госпожици, вървете при вашата учителка. Стига да си е в стаята.
Момичетата, които бяха готови да хукнат по стълбите, изведнъж се спряха.
— Но, ако тя не е тук, къде би могла да бъде? — попита Роза, а в гласа и се усещаше известно колебание.
— Вероятно допускате, че ще ви кажа, като ви виждам такива настоятелни?
— Тя е починала! — извика Роза пребледняла.