— Наистина така се получи и ние много съжаляваме. Впрочем, къде е тя сега?
— Възстановява се постепенно. Въздухът в енорията на абат Гавриил и действа много здравословно…
В този момент вратата на салона се отвори и на прага се появи княгиня Сен Дизие. Тя се поклони ниско, след което влезе вътре.
В ръцете си носеше червена кесия, като онези, в които събират милостиня в църквите.
XLIX глава
Милостиня
Както вече имахме възможност да споменем, княгиня Сен Дизие смееше, когато това бе необходимо, да се облича блестящо и да си придава вид на сърдечна и благородна жена. Тя бе съхранила изтънчените си обноски от младежките години, с които умееше да си служи съвсем непринудено. По този начин успяваше лесно да заплете религиозните си интриги, както някога същото правеше с любовните си игри.
Точно в такъв вид, надянала маската на добротата, княгиня Сен Дизие се появи пред погледите на двете сестри и Дагоберт.
Дагоберт, който все още не бе склонен да се доверява, както и двете момичета, приеха с недоверие госпожа Сен Дизие. Княгинята се приближи до девойките, поклони им се още веднъж и заговори със звучен и приятен глас:
— Имам честта да разговарям с госпожици де Лини, нали?
Роза и Бланка, които не бяха свикнали да ги наричат с фамилното им име, се изчервиха и се спогледаха.
Дагоберт побърза да им се притече на помощ.
— Да, госпожо, това са дъщерите на маршал Симон. Не са свикнали още на това официално обръщение.
— Това е напълно естествено, защото явно основното качество в това почтено семейство е скромността. Нека ми простят, че обръщението ми прозвуча така тържествено, но за мен споменаването на тази фамилия ми напомня една от най-славните победи на нашето оръжие.
Момичетата и Дагоберт, поласкани от светските обноски на княгинята, както и от премереното ласкателство, сякаш се отпуснаха и побързаха да засвидетелстват своето доверие към нея.
Госпожа Сен Дизие не ги остави да се опомнят и продължи своята ювелирна атака:
— Като имам предвид възпитанието, което безусловно сте получили от своя баща, аз се обръщам към вас, госпожици, с молба да подпомогнете болните от холера. Аз съм една от организаторките на това дело, затова ви казвам, че каквото и да дарите, все ще заслужите хорската признателност.
— Ние трябва да ви благодарим, госпожо, че сте ни оказали честта да ни потърсите — каза непринудено Бланка.
В това време Роза се извини и тихо отиде в другата стая.
— Госпожо — обърна се почтително Дагоберт към княгинята, — направете ни честта да седнете.
И след като подаде стол на княгинята войникът продължи:
— Роза ще донесе сега кесийката…
— Това е най-добрият ни приятел, госпожо — намеси се в разговора и Бланка.
— Не се съмнявам в това — отговори набожната княгиня, — защото вие заслужавате такова приятелство.
Когато момичетата подадоха парите на госпожо Сен Дизие тя възкликна развълнувано:
— Но вие давате жълтици? Момичета, аз съм сигурна, че тези пари са били определени да си купите нещо, а вие така благородно ги дарявате за болните.
— Повярвайте, госпожо, че не сме лишени от нищо и приемете нашата скромна помощ — отвърна Роза свенливо. — Ще бъдем истински щастливи, ако успеем с нещо да помогнем на тези нещастници.
— Наистина много хора са потънали в това нещастие, но има поне едно нещо, което донякъде ме утешава. Мнозина са тези, които са готови да помогнат, с каквото могат, дори се излагат на опасност да бъдат заразени…
В това време влезе един слуга и съобщи на Дагоберт, че някакъв човек искал веднага да разговаря с него. Княгинята успя да се овладее и не показа, колко я зарадва това излизане на стария войник.
Гренадирът стана и се обърна вежливо към възрастната госпожа.
— Благодаря ви, госпожо, за съветите, които давате на момичетата относно опасностите, които крие тази болест. Ще ви бъда благодарен, ако преди да си тръгнете, им кажете още няколко думи в тази връзка. А сега ме извинете за момент…
След това Дагоберт отиде при двете сестри и им прошепна:
— Слушайте внимателно, деца, от съветите на тази жена има какво да се научи.