Останали сами двете момичета малко се смутиха и затова боязливо огледаха най-близките болни жени. Те бяха попитали сестра Марта дали е докарана в болницата жена на име Августина Трамблай, но болногледачката не си спомняше такова име, затова ги посъветва да обикалят стаите и така сами да се уверят дали тя е тук или не е.
По този начин планът на Родин, изпълнен блестящо от госпожа Сен Дизие вече се осъществяваше. Момичетата бяха изложени на смъртна опасност, макар информацията, че тяхната възпитателка е в тази къща бе напълно измислена.
През своя недълъг живот Роза и Бланка бяха преживели много ужаси и бяха видели всякакви неща, но тук, в богатите стаи на временната болница те за първи път се срещнаха с холерата очи в очи.
На леглата бяха налягали жени, някои от които се превиваха от болки и глухо стенеха. Други лежаха неподвижни, а по бледите им лица не личеше капка живот. Трети плачеха, като оплакваха участта си.
Пред всичко това сестрите усетиха, че голямата решителност, с която бяха дошли, постепенно ги напуска. На всичко отгоре и двете започнаха да усещат някакво пулсиране в областта на слепоочията, както и студени тръпки, които минаваха през цялото тяло. Не след дълго, обаче, смелостта им се възвърна. Дадоха си кураж, че преживяното премеждие с Морок ги е уплашило повече, отколкото трябва и се заеха отново да издирват своята възпитателка от двете страни на преградата. Те дори не подозираха в тези минути, че бяха спасени от отец Гавриил.
В същото време свещеникът вече бе дошъл на себе си. Щом раната му бе превързана той побърза да се върне в стаята с жените, където разговаряше с тях и ги утешаваше.
Когато той вече влизаше в първата стая, близначките бяха в края на своето търсене. И на двете им се виеше свят, но те отдаваха това на преживения страх, на силното впечатление, което им бе направила болницата. Истината, обаче, беше друга: сестрите бяха се заразили едновременно от холера! Те, както често се случва с близнаците, приличаха на двоен цвят, който едновременно израства, едновременно увяхва…
В този момент вече Роза и Бланка носеха на своите лица смъртния отпечатък на заразата. Когато в края на преградата те се изправиха една срещу друга, гледката бе неописуема.
LII глава
Ангел пазител
Девическата хубост на Роза и Бланка се бе сменила със смъртна бледност. Сините им очи изглеждаха странно големи и потънали в своите орбити. Наместо с приятна червенина, устните им бяха започнали да посиняват. Като се видяха те не можеха да се въздържат и възкликнаха едновременно:
— Сестрице, и ти ли страдаш?
В този момент и двете не издържаха и се хвърлиха в прегръдките си.
— Отчаяна съм, Роза, побиват ме студени тръпки.
— На мен ми горят и гърдите…
— Може би ще умрем, сестрице…
— Боже Господи, защо! Поне да сме двете…
— Клетият ни баща ще остане сам!
— Сега разбирам, сестрице, че нашият сън се сбъдна! Бъди ни на помощ, Господи… Виж, виж, но това е Гавриил!
Наистина, в този момент отец Гавриил бе обходил стаите и излизаше през последната врата.
— Боже мой, кого виждам! Дъщерите на маршал Симон! — не се стърпя и извика младият свещеник.
Той се спусна и прегърна близначките. Сестра Марта, която също се намираше наблизо бързо се приближи и му помогна да настанят момичетата на леглото на дежурния лекар.
Отец Гавриил седна до главите им и ги наблюдаваше с нескрита болка. Той знаеше, че е трудно да се пребори със злото, но поне можеше да им помогне да го понесат по-леко… В очите му се появиха сълзи при гледката на тези две красиви сестри, които по прищявка на съдбата така бързо се бяха заразили със страшната болест. През съзнанието му неволно преминаха неотдавнашните спомени за смъртта на Жак Ренепон, за бързото отвличане на господин Харди в отдалечен манастир и преминаването му, почти в предсмъртния час в Исусовото Общество. Това бяха хора все от неговия род, родът Ренепон и той не можеше да не страда, като гледаше, как пред очите му се стопяваха още двама от този род, младите и красиви Роза и Бланка. Младият свещеник не знаеше, че умело изплетената интрига бе довела девойките в болницата.
Роза и Бланка, които бяха дошли на себе си след първия шок на уплаха, бавно отвориха очи и отправиха поглед към красивото лице на абат Гавриил.