Второто писмо той написа с подправен почерк и адресира до маршал Симон. То бе кратко и ясно: „Ако има все още време, върнете се веднага, защото дъщерите ви умряха. Аз знам кой причини тяхната смърт“.
LIII глава
Разговорът
Адриана се оглеждаше в огледалото и преценяваше как й стои новият тоалет. Тя още не бе разбрала за смъртта на своите млади роднини, затова бе весела и жизнерадостна. В последните дни я бе споходила така очакваната радост, че светът пред очите и бе светъл и пълен с живот.
Госпожица Кардовил бе облечена с дълга зелена рокля на райета. Оголените й рамене приличаха на изваяни от мрамор, а фината им заобленост подсилваше линията на елегантната шия. Оглеждаше се критично в огледалото, а веждите й се бяха събрали и от това изразът на лицето й ставаше, като на разсърдено малко дете. Повъртя с пръст една от златистите букли, които падаха свободно, след което прекара пръсти по новите бисерни мъниста, които опасваха фината мрежица за коса.
Недалеч от нея бе седнала Гърбавото. Девойката носеше черни дрехи, заради смъртта на сестра си. Тя наблюдаваше госпожица Кардовил и леко се усмихваше.
В този момент Адриана се обърна към нея и я попита малко смутено:
— Ще те питам нещо, което може и да те разсмее, но все пак ми отговори честно: какво ще кажеш за портрет, който да ме представя, както съм сега?
— Госпожице…
— Остави най-после това твое „госпожице“ — по детски се тросна девойката.
— Добре… Адриана, трябва да ви призная, че по-хубава млада дама не съм виждала в Париж.
— Но днес съм облечена по-добре от друг път, защото имам специален повод за това. Не се ли досещаш, мила моя поетесо…
— Сещам се, разбира се — отговори засмяна Гърбавото, — затова ще повторя: не е възможно една рокля да стои така добре на човек, както седи тази на вас. Ако някой ви нарисува, това ще е най-прелестния портрет. Само че, Адриана, щом ме питате, ще си позволя да ви кажа и още нещо. Освен, че не съм виждала по-красива млада дама от вас, никога не съм виждала на лицето ви такъв израз на решителност и сарказъм. Това е малко необичайно…
— Браво, Магдалина, ти отгатна точно, какво ми е. Знаеш ли защо? Защото ще се срещам с моята роднина княгиня Сен Дизие.
— С тази жена, която ви направи толкова злини до днес? — не можа да сдържи изумлението си Гърбавото.
— Да, тя ми определи среща и аз я приех с радост.
— С радост?
— Точно с радост — подигравателна и малко злобна, отвърна развеселена Адриана. — Представи си какво преживява тази дама, като ме вижда. Аз винаги й напомням, че вече е стара, че е напълняла. Това за една жена е страшен удар. Затова искам да ме види облечена фино и с вкус, от което ще й стане направо лошо.
— Въпреки това, Адриана, трябва да ви призная, че посещението на княгинята ме плаши…
— Не се притеснявайте, мила моя. Аз вече не се страхувам от тази неприятна стара дама. Решила съм да се държа с нея високомерно и дори лицемерно. С една дума, така, както тя доскоро се държеше с мен.
След тези думи госпожица Кардовил отново се разсмя.
В този момент влезе един слуга и попита, ще приеме ли госпожицата княгиня Сен Дизие.
— Разбира се, поканете я.
Гърбавото стана и понечи да напусне стаята, за да остави двете жени сами, но Адриана я хвана за ръката и я задържа.
— Моля те, приятелко, остани…
— Нима искате…
— Да, искам. Това също е един вид отмъщение. Нека госпожа Сен Дизие сама се убеди, че моята най-добра приятелка е до мен.
— Но, помислете само…
— Никакво „но“. Сега ще влезе княгинята, а аз искам това от вас, не като услуга, а защото знам, че винаги усещате, когато има нещо нередно. Знам, че княгинята несъмнено е намислила поредната клопка, затова сте ми нужна.
Едва изговорила последните думи и вратата се отвори, като пропусна княгинята, която влезе с надменно изправена глава и твърда походка.
Макар, че вече бе в напреднала възраст, госпожа Сен Дизие винаги, когато се срещаше с Адриана се стараеше, да е облечена блестящо и да подчертае, че преди време също е била красива жена, известна в цял Париж.
Може би от престараване, а може и поради недотам добър вкус, княгинята този път бе облечена в сива рокля, а на главата си поставила червена шапка, допълнена от яркото перо на райска птица.