— Откъде идват твоите подозрения?
— От студенината, която така често сменя доброто й отношение към мен. Освен това, все намира някакви причини да ме изпрати или дори да не ме приеме. Знаете ли, княже, тя разсъждава върху любовта, което е явно доказателство, че не ме обича.
— Напротив, дори може би те обича повече, отколкото ти предполагаш, щом разсъждава за чувствата и вълненията си.
— Така казват всички жени — възрази метисът с мрачна ирония, като отправи проницателен поглед към Джалма — или поне така твърдят онези, които не обичат. За влюбените жени, всяка дума на техния любим е заповед. Останалите просто хитруват. Нали любовта е сляпа, как може върху нея да се разсъждава, да се търсят корените и причините за нея. Или обичаш, или не. Освен, ако не ти доставя удоволствие терзанието на другия, който истински обича… „Днес ще бъда твоя, защото така ми харесва, а утре ще видим…“ — това е девизът на тези, които не обичат истински, а превръщат любовта в някаква теория.
От тези думи настроението на Джалма постепенно спадаше. Той неволно си припомняше разговора с Адриана, в който тя изложи своите схващания за любовта. Тогава той ги бе намерил за понятни, но сега сякаш някакво колебание го обземаше. Той бе честолюбив млад мъж, израсъл в друга обстановка, където хората се ръководеха главно от чувствата и страстите си. Трудно му бе да разбере, че една жена може да постави над любовта си някакви други интереси. В същото време той си спомняше аргументите на Адриана и веднага му олекваше. Затова побърза да успокои метиса:
— Мъката те заблуждава. Само тези причини не са достатъчни да се съмняваш в искреността на отношенията на своята любима.
— Дано сте прав, княже — отвърна слугата, но след кратко колебание продължи, — но все не мога да проумея, как е възможно неща като чест, себелюбие, деликатност и добросъвестност да се поставят по-високо от любовта. Ако истински си завладян от чувствата си, как можеш да преценяваш и степенуваш по важност кое, къде да бъде?
— Заблуждаваш се, приятелю. Колкото е по-влюбена една жена, толкова по-достойна и целомъдрена е тя.
Вместо отговор метисът изпъшка и лицето му се сви от мъка. Джалма се притесни и внимателно го хвана за ръката:
— Успокой се и послушай гласа на приятелството. Кажи, какво толкова те измъчва още?
— Много е ужасно, княже…
— Все пак, ние сме мъже, приятели сме…
— Не знам дали ще постъпя правилно, но повече не мога да издържам… Затова ще споделя докрай терзанията си. Тази жена е поканила тази вечер в къщата си този, когото предпочита пред мен!
— Откъде си разбрал това?
— Каза ми един непознат човек, който явно ме е съжалил.
— Ами ако те е излъгал?
— Но той ми представи доказателства за думите си.
— Какви са тези доказателства?
— Да ме заведе тази вечер на мястото на срещата.
— И какво отговори ти на това?
— Нищо, княже, защото бях много объркан. Затова дойдох да се посъветвам с вас.
Метисът отново въздъхна тежко, след което се изсмя злъчно:
— Съвет! От камата си трябваше да потърся съвет! Тя щеше да ми каже: „Кръв!“
Понякога такива настроения много лесно завладяват хората. В този момент и Джалма си припомни разговора с княгиня Сен Дизие и настръхна. Това трая само един миг, защото той си спомни достойното и хладнокръвно поведение на Адриана по време на обвиненията, че до спалнята и са намерили Агрикол Балдуин.
Той се обърна към Фарингея и му заговори сериозно:
— Слушай, аз ти предложих моето приятелство, затова ще действаме по законите на приятелството. За съмненията си не бива да търсиш съвет от камата, а от приятеля си. На тази среща, която щяла да ти докаже изневярата, трябва да се отиде.
— Разбира се!
— Но няма да отидеш сам!
— Какво искате да кажете с това, княже? Кой друг ще бъде с мен?
— Аз.
— Вие?!
— За да мога да те спра да не извършиш евентуално престъпление. Чувството на гняв е силно и човек лесно се заслепява…
— Но точно това чувство ни дава правото да отмъстим!
— Фарингея, този ден е свободен за мен. Разбери ме правилно: или няма да отидеш на срещата, или ще отидем двамата.
Метисът коленичи и хвана ръката на княза. Първо я долепи до челото си, а след това я целуна.
— Княже, бихте ли проявили докрай своето великодушие и да ми простите.