И маршалът тръгна към масата, където лежаха сабите.
Отец д’Егрини напрегна цялата си воля, за да запази самообладание. Знаеше, че не бива да избухва и това е единствената му надежда. Затова отговори спокойно:
— Повтарям ви за последен път, че съм свещеник и ми е забранено да се бия.
— Отказвате ли се? — пристъпи маршалът към него.
— Да.
— Нищо ли не може да ви отклони от това решение?
— Нищо.
— Ще видим…
Маршал Симон замахна и удари плесница на отец д’Егрини.
Йезуитът изкрещя от ярост. Кръвта му закипя, а пред очите му се спусна мъгла. Той не издържа на това предизвикателство и изкрещя:
— Сабите!
В същия момент, обаче, отново се сети за плана на Родин и веднага се отдръпна. Слепоочието му пулсираше, а на челото му бяха избили ситни капчици пот.
— Прости ми, Боже, за това че се поддадох на гнева. Прости и на този, който ме обижда…
След това падна на колене и започна да се моли. Маршалът, който вече държеше сабята в ръката си изскърца със зъби и процеди твърдо:
— Изправете се, злодей! Станете веднага!
И силно ритна свещеника с ботуша си.
Заслепен от ярост отчето се хвърли към масата и грабна другата сабя.
— Щом искате кръв — ще я видите! Но своята кръв!
— Най-сетне… — изрече маршалът и се приготви за бой.
В този миг отец д’Егрини още веднъж си спомни пъкления план на Родин и реши да отстъпи. Като се страхуваше, че няма да може да устои дълго на предизвикателствата, той бързо облегна сабята на пода и я строши с крак. По този начин боят не можеше да се проведе.
Маршал Симон за момент замръзна на местото си, изненадан от тази постъпка. След това, обаче, веднага съобрази какво да прави в тази ситуация и с рязко движение също счупи своята сабя на половина.
— Ще се бием като с ножове…
Уплашен от това хладнокръвие, отец д’Егрини изсъска:
— Вие сте истински дявол!
— Не, баща съм! Вие убихте моите деца и затова съм тук.
В очите на маршал Симон се появиха сълзи. Като ги видя, отчето замръзна. За пръв път в своя живот той се срещаше очи в очи с бащината мъка и го обзе панически страх. Знаеше, че това са свещени чувства, подвластни само на Бога и това го ужаси.
— Вие наистина сте бил малодушен. Какво трябва да направи човек, за да събуди у вас чувството за чест и достойнство? Или вие ще си останете един жалък страхливец и предател?
— Прекалихте, господине!
— Да съм прекалил? Не, това не е всичко. Ако не се биеш, ще те смачкам със столовете в тази стая, детеубиецо!
След тези последни думи д’Егрини не издържа, спусна се и грабна частта останала от строшената сабя. След това, събрал всичките си сили, той нападна маршала.
Започна се мълчалива битка, която по същество бе неравна, защото маршал Симон бе изтощен от продължителна треска, която бе изпила силите му. Въпреки това той се бореше разярен, на живот и смърт. Двамата мъже си нанасяха свирепи удари.
Най-много след две минути те паднаха на пода, вкопани здраво един за друг. Целите бяха в рани и силите ги напуснаха.
Отец д’Егрини успя да се отскубне от ръцете на маршала и се изправи:
— Убих го! — въздъхна тежко той. — Но аз съм тежко ранен и раните ми кървят…
Той се облегна изнемощял на стената и с ръка опипа гърдите си. Многобройните рани, които бе получил бяха от триъгълно острие, затова кръвта не изтичаше навън, а се образуваха вътрешни кръвоизливи.
— Задушавам се… Умирам… — успя да изрече отчето и бавно се смъкна на пода.
В това време ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. На прага се показа Родин, който попита смирено:
— Мога ли да вляза?
Като чу тази отвратителна подигравка, отец д’Егрини се опита да се нахвърли върху Родин, но силите го бяха напуснали.
— Чудовище адово! — прошепна той. — Ти причини моята смърт…
— Винаги съм повтарял, отче, че вашата военна невъздържаност ще ви докара неприятност — отговори Родин с ужасна усмивка.
— Преди да умра, ще разкрия истинското ви лице…
— О, разбира се — вдигна гордо глава Родин — нали аз ще ви изповядвам…