Преди това, отново приближи съда за вода и този път забеляза изпънатата едра фигура на Фаригнея. Потапяйки пръстите си във водата той разсеяно прошепна на метиса:
— Към два часа да дойдеш у дома.
След това Родин са обърна и тръгна да излиза. След него заситни и отец Кабочини, който усети, че нещо не е наред, но знаеше, че не бива да се отделя от Родин.
Колко повече колата приближаваше къщата на Марий Ренепон, толкова повече се увеличаваше вълнението на Родин. Няколко пъти вече бе отварял портфейла си и бе проверявал всички документи и актове за смърт на членовете на рода Ренепон. Ниският свещеник не го изпускаше от погледа си, който бе станал неузнаваемо страшен.
Най-после колата спря и двамата свещеници слязоха.
Никой не отговори на силните чукания на Родин по входната врата. Завладян от неспокойствие, той почука втори път и чу да приближават бавни, далечни още стъпки.
— Имам усещането, че съм стъпил върху жарава — изпъшка Родин. След това започна по навик да гризе твърдите си нокти.
Изведнъж пътната врата се отвори и евреинът пазач, старият Самуил, се показа.
Лицето на стареца бе скръбно, а по набръчканите му бузи личаха следи от сълзи.
— Кои сте вие, господа?
— Аз съм пълномощникът на абат Гавриил, единственият жив наследник на рода Ренепон — отговори Родин прибързано. Негова милост е мой секретар. — Той посочи отец Кабочини, който се поклони.
— Наистина, познавам ви. Имайте добрината, господине, да ме последвате.
И старият пазач тръгна към градинската сграда.
Бетсабея, жената на Самуил, стоеше нажалена пред вратата на къщата, в която живееше с мъжа си. Когато минаваха покрай нея пазачът й прошепна на еврейски:
— Завесите на тъмната стая?
— Спуснати са…
— А желязното ковчеже?
— И то е приготвено, — отговори тихо Бетсабея.
След малко Самуил и двамата преподобни отци се изкачиха по стълбите и влязоха в преддверието, където гореше лампа. Родин, който отлично помнеше разположението на къщата, тръгна към червения салон, където предния път се бяха събирали наследниците, но Самуил го спря:
— Не бива да ходите там.
След това взе лампата и тръгна към едни мрачни стълби.
— Последния път се събрахме в този салон.
— Днес ще се съберем горе…
— Къде горе? — попита нетърпеливо Родин.
— В тъжната стая… — отговори старият евреин.
— Но, защо трябва да ходим на това място?
— Защото там са парите.
— Това е друго нещо… — промърмори Родин и продължи да се качва.
Като стигнаха една от високите площадки, двамата йезуити имаха възможност да видят лицето на стария евреин, осветено от бледата светлина, която влизаше през кръгло прозорче. Винаги кротките му очи сега святкаха. Лицето му бе набръчкано и строго, а върху тънките му устни бе застинала странна усмивка.
— Ще стигнем ли скоро? — нетърпеливо попита Родин, все още учуден от промяната на лицето на евреина.
— Вече стигнахме.
— Слава Богу — прошепнаха и двамата йезуити.
Самуил посочи с лампата една голяма врата, през която струеше слаба светлина. Родин, без да се двоуми, влезе решително, следван от отец Кабочини. Последен влезе Самуил. Стаята бе голяма, всички прозорци, без един, бяха покрити с оловни плочи, които бяха пробити от малки кръгли дупчици, образуващи кръст.
Понеже светлината бе много оскъдна, тук би било много тъмно, ако не беше една лампа, поставена на голяма дървена маса, облицована с чер мрамор. Всички платна и завеси също бяха черни. Други мебели нямаше.
На масата лежеше ковчеже, старинна изработка от желязо, което изкусно напомняше дантела.
Самуил се обърна към Родин, който бършеше челото си с мръсната кърпа и се оглеждаше смаян.
— Волята на завещателя, колкото и странна да ви се струва, за мен е свещена!
— Правилно, правилно — каза Родин, — но защо дойдохме тук?
— Сега ще ви обясня, господине. Вие сте пълномощник на единствения останал жив наследник на рода Ренопон, отец Гавриил Ренепон, нали?
— Точно така, ето и пълномощното.