— За да не губим време — продължи Самуил, — докато дойде нотариусът, ще ви приготвя списък на количеството на наследството на Ренепон, които са в това ковчеже, защото вчера ги изтеглих от Френската банка.
— Тук ли е списъкът? — разбърза се Родин и се спусна към масата.
— Да, господине, ето дневника. Вашият секретар ще чете списъка, аз ще ви показвам записите, а вие ще ги проверявате. След това ще ви предам ковчежето, в присъствието на нотариуса.
— Правилно, такъв е редът — призна Родин.
След това започнаха дълга процедура по проверката на дневника и записите. Всичко двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет франка.
След като свършиха броенето, Родин се обърна към отец Кабочини:
— Чудно нещо, аз мислих, че процедурата ще бъде много вълнуваща, но тя надмина моите очаквания. Усещам, че гърлото ми е пресъхнало…
Йезуитът трепереше силно и се наложи отец Кабочини да го подкрепи.
— Скъпи ми отче, съвземете се. Не се оставяйте в ръцете на чувствата…
— Няма нищо… Не умрях от холерата, няма да умра и от радост на 1-ви юни.
И наистина, макар че беше бледно, лицето на Родин светеше от радост и решителност.
Като видя, че се е успокоил от вълнението, отец Кабочини се приближи до Родин и го погледна в очите. Доскоро веселият и безобиден едноок свещеник имаше зловещ вид, който накара Родин да се дръпне назад.
Кабочини извади от пазвата си едно писмо и след като го целуна, го отвори и зачете със заплашителен глас:
„Щом приеме настоящия текст, отец Родин ще предаде цялата власт, която му е поверена на преподобния отец Кабочини. Именно той ще прибере наследството на рода Ренепон, което без Божията воля, някога ни е било отнето от Обществото.
Освен това, щом се приключи с този акт, Негово Преподобие, отец Родин, под надзора на наш свещеник, определен от преподобния отец Кабочини, ще бъде отведен в нашата къща в град Лавал. Там ще живее в килия и ще се уедини, до втора заповед.“
Отец Кабочини завърши и хладнокръвно предаде писмото на Родин.
Най-неочаквано Родин се разсмя високо.
— От коя дата е това писмо?
— От 11 май… — отвърна смаяно Кабочини.
— Ето нещо по-ново. Това е указ от 18 май, с който съм назначен за генерал на Обществото. Четете…
Отец Кабочини взе писмото и го прочете внимателно. След това го сгъна и коленичи пред Родин.
И така, първата крачка към властта бе направена. Родин бе успял да се справи с всички интриги, с всички доноси против него. Оставаше да направи още само една крачка. Една решителна крачка нагоре…
Ням свидетел на тази сцена, Самуил също се усмихна странно и затвори ковчежето, чрез тайния шифър, който знаеше само той.
Като чу лекото издрънчаване на желязото, Родин се обърна към стария евреин и му заяви кратко:
— Мои са тези милиони! Само мои!
И той протегна ръце към сандъчето.
Но в този момент и Самуил се преобрази. Той скръсти ръце на гърдите си, изправи гордо глава и погледна заплашително.
— Това богатство, отначало скромен остатък от наследството на най-добрия човек, когото интригите на Лойоловите синове принудиха да се самоубие… това богатство, събирано честно от три поколения, няма да бъде награда за лъжата, лицемерието и убийството… Не, Бог няма да позволи такова нещо!
— За какво убийство говорите, господине? — нахално попита Родин.
Самуил не отговори, а бавно посочи с ръка дъното на салона.
В този момент пред очите на Родин и отец Кабочини се разкри ужасно зрелище.
Завесите, които покриваха стената, се дръпнаха, сякаш от невидима ръка. Наредени, сякаш в гробница, върху черни табла лежаха шест трупа, облечени в дълги черни наметала.
Това бяха Жак Ренепон, Франсоа Харди, Роза и Бланка Симон, Адриана и Джалма.
Отец Кабочини се прекръсти и разтреперан се дръпна назад. Родин, макар и смутен, сякаш теглен от невидима сила, направи няколко крачки напред, сякаш за да огледа мъртвите тела.
— Ето ги тези, които вие убихте!… — заговори Самуил с глас, пресичан от плач — да, убиха ги вашите интриги! След всеки ваш смъртоносен удар, аз успях да прибера тленните останки на тези хора, защото те трябва да почиват в една гробница. Бъдете проклет! Завинаги проклет!
Родин постепенно се бе приближил до завесата, като най-близо до него се оказа трупът на Джалма. Йезуитът, за да се увери, че това не е някакъв сън, протегна ръка и пипна ръцете на индиеца. Те бяха студени, но влажни, което накара Родин да се дръпне уплашено. Няколко секунди той трепереше конвулсивно, но след това се съвзе и дори си възвърна спокойствието. Неочаквано се обърна към Самуил, който тихо плачеше и му каза: