Правим това предположение, защото откакто се взе решение за предстоящото пътуване, от ума на Джалма не излизаше трескавата мисъл: „Да отида в Париж. В Париж…“ В този обаятелен град, за който дори в Азия се разказваха изумителни неща. Но онова, което най-много разпалваше девственото въображение на младия индиец, бяха французойките — онези толкова хубави, толкова прелъстителни парижанки, онези чудеса от елегантност, изящество и красота, които засенчваха другите великолепия на столицата на посветения свят. Дори и сега, в прекрасната гореща вечер, заобиколен от упоителни цветя и благоухания, които успокояваха ритъма на пламенното му младо сърце, Джалма мислеше за тези очарователни създания и ги въплъщаваше в представите си в съвършени форми. Струваше му се, че вижда как в края на пътеката по килим от позлатена светлина, обградена от зеления свод на дървесата, сякаш по златна пътека минават едно по едно бели, стройни, ефирни и божествени призрачни създания, които му се усмихваха и му изпращаха целувки с връхчетата на алените си пръстчета. Джалма не можа да обуздае разбуненото си въображение, което го терзаеше от няколко минути насам, отдаде се на възторга си и издаде вик на дълбока, дива, мъжка радост, а яката му кобила подскочи под него, опиянена до лудост… Тогава един ярък слънчев лъч разсече гъстия свод над пътеката и огря конника в цял ръст.
От известно време един човек крачеше бързо по друга пътека, която в края си пресичаше пътеката, следвана от Джалма. Той се спря в сянката и учудено загледа ездача. И наистина, гледката на младия, красив и енергичен момък с развети бели дрехи, възседнал щастлив гордата си черна кобила, чиято юзда бе потънала в пяна, а дългата й опашка и гъстата й грива се ветрееха на вечерния полъх, беше прекрасна сред ослепителния блясък на светлината.
Но тъй като човешките настроения бързо се сменят, Джалма усети, че го обхваща неопределено, приятно меланхолично чувство. Той закри с ръка влажните си, помътнели очи и отпусна юздата върху врата на послушното животно, което веднага се спря, изви лебедовата си шия и обърна глава към лицето, надничащо от гъсталака. Този човек се казваше Махал контрабандистът и бе облечен почти като европейските моряци. Носеше салматарка и панталони от бяло платно, широк червен пояс и много ниско нахлупена сламена шапка. Лицето му беше черно, изразително и без никаква следа от брада, макар мъжът да бе четиридесетгодишен.
За един миг той се озова до младия индиец.
— Вие сте принц Джалма! — каза му той на доста завален френски, като повдигна с уважение ръка към шапката си.
— Какво искате? — попита индиецът.
— Вие сте син на Каджа-Синг, нали?
— Пак ви питам, какво искате?
— Приятел сте на генерал Симон…
— Генерал Симон!… — извика Джалма.
— Отивате да го посрещнете както всяка вечер, очаквайки го да се върне от Суматра?
— Да… Но откъде знаете… каза индиецът и изгледа контрабандиста с учудване и любопитство.
— Той трябва да пристигне в Батавия или днес, или утре.
— Той ли ви изпраща?…
— Може би — каза Махал недоверчиво. — Но нали вие сте синът на Каджа-Синг?
— Нали ви казах, аз съм… Къде видяхте генерал Симон?
— Вие ли сте синът на Каджа-Синг — подхвана отново Махал, като все така подозрително наблюдаваше Джалма. — Как е прякорът ви?
— Наричаха баща ми Бащата на великодушния — отвърна младият индиец и по красивото му лице се изписа тъга.
Тези думи явно поубедиха Махал, че младежът пред него е Джалма, но за да разсея всички съмнения и да се осведоми окончателно, той отново поде:
— Сигурно сте получили преди два дни писмо от генерал Симон… от Суматра.
— Да, но защо са тези въпроси?
— За да се уверя, че наистина сте синът на Каджа-Синг и да изпълня заповедите, които са ми дадени.
— От кого?
— От генерал Симон…
— Но къде е той?
— Когато се убедя, че вие сте принц Джалма, тогава ще ви разкажа. Наистина, казаха ми, че сте се качили на една черна кобила с червена юзда, но…