Управителят се засмя лукаво на тези думи.
— Защо се смееш, Дюпон? — попита го жена му, която не се отличаваше с остроумие и проницателност.
— Смея се, защото си спомних как изглеждаше онова дебело едро женище. По дяволите, да имаш такова лице и да се казваш г-жа Света Гълъбица (madame de la Saiute Colombe). Боже мой, каква ти светица, каква ти гълъбица! Та тя е дебела като буре, гласът й е дрезгав, има бели мустаци като някой стар гренадир и веднъж я чух да казва на слугата си: „Хайде, симпатяго…“ И това нещо се нарича Света Гълъбица!
— Не си прав, Дюпон! Човек не избира сам името си… Освен това, госпожата не е виновна, че има брада.
— Да, но е виновна, че се казва Света Гълъбица. Да не мислиш, че това е истинското й име! Ех, бедна моя Катерино, по всичко личи, че си глупава…
— Ти пък, мой Дюпон, не можеш да не се подиграваш на хората. Жената беше много почтена… Веднага, щом пристигна, попита къде е параклисчето на замъка, за което й бяха говорили. Дори каза, че ще го поукраси… А когато й обясних, че в селото няма църква, тя се натъжи, че хората са без свещеник.
— Ех, боже мой, та нали първото нещо, което правят всички богати жени, е да покажат, че са важни и благородни.
— Госпожа Света Гълъбица няма защо да се прави на важна, тъй като тя си е такава.
— Тя ли?
— Разбира се. Достатъчно беше да видиш как е облечена: с червена дреха и с хубави сини ръкавици като на владика. А под шапката си имаше руса перука. Носеше брилянтена игла, брилянтени обици, колкото палец, брилянтени пръстени на всички пръсти. Може ли една бедна жена да си наслага посред бял ден толкова брилянти.
— Добре, добре…
— И това не е всичко.
— Какво още?
— Непрекъснато ми говореше за дукове, за маркизи, за графове, за много богати господа, които й ходят на гости и са нейни приятели. А когато видя малкото павилионче в градината, което на времето прусите опожариха наполовина, а графът така и не нареди да го поправят, веднага ме попита какви са тези развалини. Отговорих й, че това е павилионът, който изгоря по време на съюзническите войни. „Ах, скъпа моя — извика тя, — съюзниците, тези добри съюзници, тези мили съюзници! На тях и на реставрацията дължа богатството си…“ Тогава си рекох, че без съмнение тя е някоя стара бежанка.
— Госпожа Света Гълъбица!… — извика Дюпон. — Ах, сиромашка жено, сиромашка жено…
— Ти пък като си бил три години в Париж, мислиш, че всичко знаеш.
— Остави тези работи, Катерино, че ще ме накараш да кажа някоя глупост. А има неща, които честните и добри жени като теб никога не бива да научават.
— Не знам какво искаш да кажеш, но недей да злословиш повече, защото в края на краищата г-жа Света Гълъбица може да купи земята и ти ще й бъдеш много благодарен, ако те задържи като управител, нали така?
— Да, така е… Остаряваме, Катерина! От двадесет години сме тук, а като повечето честни хора не заделихме нищо за старини, непосилно ще ни бъде сега да си търсим друга работа, пък може и да не намерим… Най-мъчно ми е, че госпожица Адриана продава земята си. По всичко личи, че тя иска да я продаде, а княгинята не е съгласна.
— Мили боже, не ти ли се струва странно едно съвсем младо момиче като госпожица Адриана да разполага с толкова голям имот?
— Че какво странно има? Госпожицата няма нито баща, нито майка й е господарка на имота си. Освен това е доста умна глава. Спомняш ли си онова лято преди десет години, когато господин графът я доведе тук? Ама че дяволче беше! И каква хитрост, какъв поглед! Още тогава й играеха очите…
— Наистина, госпожица Адриана още тогава имаше нещо в погледа си… И някакво необичайно за годините си изражение.
— Ако е запазила онова, което обещаваше умното й, приятно личице, сега би трябвало да е доста хубавка, въпреки че цветът на косата й е малко съмнителен. Казано между нас, ако не беше от богат род, а някое сиромашко момиче, просто щяха да й казват червенокосата.
— Пак започваш да злословиш!
— Бог да ме пази от злословия по адрес на госпожица Адриана, защото видът й предвещаваше, че ще стане добра и хубава… Казвам, че е червенокоса, не за да я укоря, а точно обратното. Спомням си, че косата й беше толкова мека и лъскава, като позлатена, и тъй добре прилягаше на бялото й като сняг лице и на черните й очи, че човек едва ли би искал да бъде другояче. Този цвят на косата би загрозил всяка друга, но сигурно прави госпожица Адриана още по-привлекателна, с нея лицето й наистина става като на дяволче.