На палубата се тълпяха пътници, чиито крясъци и суетене още повече подсилваха общата паника. Някои, обезумели от ужас, се бяха вкопчили в откъртени от кораба дъски и чакаха смъртта си с тъпа безучастност. Други отчаяно кършеха ръце или се търкаляха по палубата и кълняха със страшна сила. Тук-там коленичили жени се молеха, други криеха лицата си с ръце, за да не видят зловещото приближаване на смъртта. Една млада майка, бледа като призрак, здраво стиснала в прегръдките си детенце, ходеше от моряк на моряк и молеше да го спасят, предлагайки им пълна кесия с жълтици и диаманти.
Това влудяващо поведение на пасажерите беше напълно противоположно на мрачното и мълчаливо подчинение, което моряците проявяваха към съдбата. Виждайки крайната, ужасна и неизбежна опасност, едни събличаха част от дрехите си и чакаха мига, в който с последно усилие ще се опитат да отърват живота си от яростта на вълните. Други се бяха отказали от всякаква надежда и посрещаха смъртта със стоическо спокойствие.
По тази палуба на мрачното и тъжно отчаяние се разиграваха трогателни или трагични сцени. Един млад, осемнадесет-двадесет годишен момък с черна коса и медно на цвят лице, със съвършено правилни, красиви черти наблюдаваше тази потресаваща картина с тъжно спокойствие, присъщо на хората, които често са се натъквали на големи опасности. Загърнат в наметало и легнал по гръб, той подпираше краката си на едно парче от мачта. В този момент нещастната майка, след като напразно бе молила няколко моряка и им бе предлагала парите си, видя момъка с медното лице, падна на колене пред него и му подаде детето си с неизразимо отчаяние. Младежът го взе, посочи й побеснелите вълни, поклати нажалено глава, но с един изразителен жест й се закле, че ще се опита да го спаси… Тогава младата майка, полудяла от надежда, започна да плаче и покри ръцете му със сълзи.
Малко по-нататък друг пътник от „Белият орел“ изглеждаше преизпълнен от милосърдие и състрадание. Беше на около двадесет и пет години, с ангелско лице и дълга руса, къдрава коса. Носеше черен редингот и бял нагръдник. Той се спираше при най-изнемощелите, ходеше от човек на човек и всекиму отправяше набожни думи, пълни с надежда или покорство пред съдбата. Ако човек го чуеше как насърчава и утешава със сладката си, нежна и милозлива реч, щеше да помисли, че за него или няма опасност, или той просто я пренебрегва. Върху благото му красиво лице бе изписано студено безстрашие и благочестив отказ от всички земни мисли. От време на време той вдигаше нагоре големите си сини очи, грейнали от признателност, любов и смирение, сякаш искаше да благодари на Бога, че го е подложил на това ужасно изпитание, в което всеки сърцат и смел човек може да се посвети на братята си и ако не да ги избави, то поне да умре с тях, като им посочи пътя към небето. С една дума, той приличаше на ангел, изпратен от Бога да смекчи ударите на неумолимата съдба.
Но каква странна противоположност! Близо до този момък имаше един човек, наподобяващ дявола. Покачен безстрашно на един остатък от предната мачта, за който се бе привързал с няколко въжета, той гледаше невъзмутимо ужасната сцена на палубата. Зловеща радост играеше по смуглото му лице с жълтеникав оттенък — цвят, свойствен за родените от бял и креолка. Беше само по риза и платнени панталони. На врата му завързан за връв, висеше тенекиен футляр като онези, в които войниците слагат документите си за уволнение. Колкото повече нарастваше опасността, колкото по-застрашаващо ставаше приближаването на тримачтовия кораб към скалите или към парахода (това ужасно сблъскване щеше да потопи и двата кораба преди да са стигнали подводните рифове), толкова повече се разгаряше радостта му и той изпадаше в див възторг. Сякаш със сатанинското си нетърпение ускоряваше предстоящата разруха. Ако човек го видеше как жадно се наслаждава на мъките, страданията и отчаянието, които се разиграваха пред очите му, щеше да помисли, че е проповедник на някое от онези божества, които в дивашките страни предвождат убийствата и кланетата.
За кратко време тласканият от вятъра и огромните вълни „Бял орел“ толкова се приближи до „Вилхем Тел“, че от кораба спокойно се различаваха пътниците, натрупани по палубата на парахода, останал без мачти и платна. Малко от тях бяха оцелели поне засега. Морските вълни, които отнесоха главината и строшиха едното колело на машината, бяха отвлекли и почти целия планшир от същата страна. Вълните влизаха през широката дупка, помитаха с голяма сила палубата и всеки път вземаха по някоя жертва. Между пътниците, опазили се от тази стихия, за да бъдат смазани от подводните скали или при сблъсъка на двата кораба, който ставаше все по-неотвратим, имаше групичка хора, будеща най-нежно и болезнено съчувствие. Един висок плешив старец със сиви мустаци стоеше на задната част на кораба, около тялото му имаше намотано въже, с което придържаше към себе си и стискаше здраво в прегръдките си две петнадесет-шестнадесет годишни момичета, загърнати в кожух от еленова кожа… До краката им стоеше голямо рижаво куче. То беше мокро до кости и лаеше ужасено срещу вълните. Момичетата се бяха прегърнали и изобщо не се обръщаха панически наоколо — очите им бяха обърнати към небето, изпълнени със страхопочитателно упование и надежда, сякаш очакваха някаква свръхестествена сила да ги спаси.