Внезапен страшен вик на ужас и отчаяние се разнесе едновременно и от двата кораба и заглуши воя на бурята. Параходът беше пропаднал между две вълни, а в същото време тримачтовият кораб, насочен към едната му стена с борда си, се издигна много високо от водната стихия и цяла секунда буквално вися над „Вилхем Тел“, преди двата кораба да се сблъскат.
Зрелището беше неописуемо страховито. Но по време на такива бързи като мисълта катастрофи понякога се забелязват мигновени сцени, сякаш осветени от блясъка на светкавица. Когато „Белият орел“, издигнат от вълните, се готвеше да връхлети „Вилхем Тел“, младият момък с ангелското лице и развятата руса коса се намираше на борда, готов да се хвърли в морето и да спаси някоя жертва… Изведнъж той съзря на палубата на парахода, над който се издигаше една огромна вълна, двете момичета, които умоляващо простираха ръце към него… Те като че ли го познаваха и го гледаха прехласнато, с благочестиво покорство.
Тези три същества се гледаха цяла секунда, въпреки кошмара на бурята и надвисналото корабокрушение… По лицето на младежа се изписа искрено и дълбоко съжаление, защото момичетата със сключени ръце му се молеха като на очакван избавител…
Поваленият от падането на една дъска старец лежеше на палубата.
За миг всичко изчезна. Един воден талаз тласна с огромна сила „Белият орел“ и „Вилхем Тел“ сред облак от вряща пяна.
По време на ужасното сблъскване между тези два исполина от дърво и желязо, които се разбиха един в друг и веднага потънаха, се чу само силен писък… писък на агония и смърт… писък на стотина човешки създания, които едновременно потъваха сред вълните…
Сетне всичко се скри…
Малко по-късно в бездната или по повърхността на вълните можеха да се видят остатъци от двата кораба и тук-там сгърчените ръце и бледите отчаяни лица на няколко нещастника, които се опитваха да стигнат крайбрежните скали, рискувайки да бъдат размазани от силата на вълните, разбиващи се в тях.
III глава
Избавените
Докато управителят отиваше към морския бряг, за да помогне на спасилите се от неизбежното корабокрушение, г-н Родин прибра от зелената стая нещата, които трябваше да занесе в Париж. След като прекара два часа в кабинета на покойния дук, без да се интересува от тревогите на хората в замъка, Родин се върна в стаята на управителя, граничеща с една голяма галерия. Но не намери никого. В ръцете си носеше малко дървено ковчеже със сребърни закопчалки, повредено от годините. От разкопчания му наполовина редингот се подаваше свитък от червен марокин. Г-н Родин постоя замислен известно време. Г-жа Дюпон, която се суетеше около приготовленията за избавените от бурята, влезе при него и прекъсна размислите му.
— Сега — каза г-жа Дюпон на една слугиня, — запали камината в съседната стая и остави там това греяно вино. Може би господин Дюпон скоро ще се върне.
— Е, драга госпожо — попита господин Родин, — има ли надежда някой от тези нещастници да се спаси?
— За съжаление не зная, господине, мъжът ми го няма от два часа… Много съм разтревожена. Той е изключително смел и неблагоразумен, когато се наложи да помага…
— Смел… до неблагоразумие — каза сякаш на себе си Родин, — това не ми харесва.
— Поръчах да донесат топли дрехи и силни напитки. Боже мой, стига да има полза от всичко това!