Щом дойдоха на себе си и видяха, че могат да се изкачват по скалите, дъщерите на генерал Симон от признателност не позволиха на друг да се погрижи за онзи, който преди малко ги бе спасил от сигурна смърт.
От черните дрехи на Бланш и Роз се стичаше вода. По съвсем пребледнелите им лица бе изписана дълбока скръб. По страните им още личаха скорошните сълзи. С премрежени и сведени очи сирачетата трепереха от вълнение и студ и с отчаяние мислеха, че вече няма да видят своя водач и приятел Дагоберт. Гавриил му бе протегнал ръка, за да му помогне да се изкачи по високия бряг, но и двамата бяха много изтощени и една вълна завлече войника навътре в морето.
Появяването на Гавриил стана следващата причина да се развълнува Родин, който наблюдаваше всичко отстрани. Но този път той се зарадва, щом видя спасилия се мисионер. Неприятното чувство, което изпита, когато зърна дъщерите на генерал Симон, се поуталожи. (Нека не забравяме, че според плановете на г-н Родин Гавриил трябваше непременно да бъде в Париж на 13 февруари).
Управителят и жена му, разчувствувани от вида на двете сирачета, бързо тръгнаха към тях.
— Господарю, господарю! Добра новина — извика един дотичал в стаята слуга. — Още двама корабокрушенци са спасени!
— Слава богу! Благословен да е Бог! — каза мисионерът.
— Къде са? — попита управителят и се втурна към вратата.
— Единият може да върви и идва след мен с Юстин, който го води. Другият се удари в скалите и сега го пренасят на носилка от клони.
— Ще се разпоредя да го настанят в другия салон — каза на излизане управителят. — А ти, жено, се погрижи за момичетата.
— А къде е онзи, който може да върви? — попита жената на управителя.
— Ето го — каза селянинът и посочи един мъж, който бързо се зададе в края на коридора. — Въпреки че е стар и ранен, като разбра, че двете момичета са спасени и се намират тук, толкова се разбърза, че се изпотих, докато го настигна.
Селянинът едва бе успял да довърши думите си, когато Роз и Бланш скочиха и едновременно се спуснаха към вратата. Там почти се сблъскаха с Дагоберт. Войникът беше като онемял, падна на колене пред прага и простря ръце към дъщерите на генерал Симон. В това време Сърдитко застана пред тях и започна да ближе ръцете им. Но Дагоберт не можа да издържи на вълнението. Когато стисна в прегръдките си двете момичета, главата му клюмна назад и ако не бяха селяните да го подхванат, щеше да падне по гръб. Сирачетата тръгнаха да придружават припадналия Дагоберт, когото пренесоха в една съседна стая, въпреки че жената на управителя ги молеше да не напрягат повече силите си.
Когато Родин видя войника, лицето му се сгърчи, защото той беше уверен, че водачът на дъщерите на генерал Симон е мъртъв.
Изнемощелият от умора мисионер се бе отпуснал на едно канапе и още не бе видял Родин.
Една нова личност — мъж със смугло жълтеникаво лице, влезе в стаята, придружен от един селянин, който му посочи Гавриил. Беше облечен със селски дрехи, които му бяха дали на брега. Той се приближи до мисионера и му каза на френски, но с акцент.
— Току-що донесоха принц Джалма… Първата му дума беше да повикаме вас.
— Какво каза този човек? — извика Родин и пристъпи към Гавриил.
— Господин Родин! — извика мисионерът и се дръпна от изненада.
— Господин Родин! — извика и другият спасен и повече не свали очи от кореспондента на Жозюе.
— Вие сте тук, господине — каза Гавриил и се приближи до Родин със страхопочитание.
— Какво каза този човек? — повтори Родин с променен глас. — Не произнесе ли името на принц Джалма?
— Да, господине, принц Джалма пътуваше с английския кораб, който идваше от Александрия и който потъна. Беше спрял на Азорските острови, където се намирах и аз. Корабът, на който се качих в Карлстън бе принуден да остане там поради сериозни повреди и затова се прехвърлих на „Белият орел“, където беше и принц Джалма. Пътувахме към Портсмут, откъдето имах намерение да се върна във Франция.
Родин не прекъсна Гавриил. Новият удар парализираше мислите му. Най-сетне, пряко сили, той успя да попита Гавриил: