— Знаете ли кой е този принц Джалма?
— Един млад, много добър и много смел момък. Син на индийски цар, на когото англичаните са отнели земите — после мисионерът се обърна към другия спасен с искрена заинтересованост: — Как е принцът? Опасни ли са раните му?
— Много са тежки, но не са смъртоносни — рече другият.
— Слава Богу — каза мисионерът на Родин, — нали разбирате, и той е от потъналия кораб.
— Много добре — отвърна кратко и важно Родин.
— Ще ида при него — каза Гавриил смирено. — Няма ли да ми заповядате нещо?
— Ще можете ли след два-три часа да тръгнете, въпреки че сте уморен?
— Щом трябва…
— Трябва. Ще тръгнете с мен.
Гавриил се поклони на Родин, който се тръшна изнемощял на един стол, а мисионерът излезе със селянина.
Жълтеникавият човек бе останал в един ъгъл на стаята, без Родин да го забележи. Това беше метистът Фарингея, единият от главатарите на Удушвачите, който избяга от хайката на войниците в развалините на Чанди. Той уби контрабандиста Махал и му взе доклада, написан от г-н Жозюе Ван Даел до г-н Родин и писмото, което трябваше да препоръча контрабандиста като пътник на „Руитер“. Фарингея побягна от колибата край развалините на Чанди, без Джалма да го види повече (за бягството му ще разкажем по-нататък). Принцът не знаеше, че той принадлежи към фансегарите и по време на пътуването го смяташе за свой съотечественик.
Родин седеше с втренчен, подивял поглед, с пребледняло от гняв лице, гризеше ноктите си и така и не забеляза метиса. А той се приближи до него мълчаливо, сложи ръка на рамото му и свойски му рече:
— Вие сте Родин, нали?
— Какво? — попита Родин разтреперан и бързо вдигна глава.
— Вие сте Родин, нали? — повтори Фарингея.
— Да… Какво искате?
— Вие живеете на улица „Milien des-Ursius“ в Париж, нали?
— Да, но какво искате?
— Засега — нищо, братко, после ще искам много.
И Фарингея се отдалечи с бавни крачки, а Родин изпадна в ужас, защото този човек, който не трепваше пред нищо, сега настръхна от зловещия поглед и мрачното лице на Удушвача.
IV глава
Към Париж
В Кардовилския замък се възцари дълбока тишина. Бурята утихна полека-лека и само в далечината се разнасяше глухият шум на вълните, които тежко се разбиваха в брега.
Дагоберт и сирачетата бяха настанени на горния етаж в топли и много уютни стаи.
Тежко раненият Джалма остана долу в един от салоните. По време на корабокрушението една разплакана майка му подаде детето си. Той напразно се мъчи да изтръгне нещастното същество от ръцете на сигурната смърт. Тези опити пречеха на движенията му и младият индиец беше почти смазан в скалите. Фарингея успя да го убеди в добронамереността си и остана при него да го пази.
След като поуспокои Джалма, Гавриил се прибра в отредената му стая, за да устои на думата си пред Родин, че след два-три часа ще бъде готов за път. Не си легна, но когато дрехите му изсъхнаха, той заспа на едно голямо кресло с висока облегалка пред силния огън в камината.
Сърдитко явно проявяваше пълно доверие към почтения замък, затова изостави вратата на Роз и Бланш и отиде да отпочине и да се постопли пред огнището, до което в един ъгъл бе заспал мисионерът. С полегнала върху изопнатите му крака муцуна кучето се наслаждаваше на пълното щастие след безбройните перипетии. Не можем да кажем със сигурност дали мислеше за клетия стар Смешльо, но явно го помнеше, защото започна безпричинно да хапе всички бели коне, които срещаше след смъртта на верния си другар, въпреки че никога преди това не бе нападал коне, каквито и да са на цвят.
След малко една врата срещу тази стая се отвори и двете сестри плахо влязоха вътре. Бяха отпочинали, станаха и се облякоха, но от известно време се безпокояха за Дагоберт, макар жената на управителя да им съобщи, че селският лекар не намира раната на войника за опасна. Затова те напуснаха стаята си с надеждата да научат нещо за Дагоберт от някой обитател на замъка.
Високата облегалка на старото кресло, в което спеше Гавриил, напълно го закриваше. Но сирачетата видяха спокойно разположения край креслото Сърдитко и помислиха, че там спи Дагоберт. Затова се приближиха, но за голямо тяхно учудване, намериха Гавриил. Те се вкамениха от изненада и не смееха да мръднат нито напред, нито назад, за да не го събудят. Дългата руса коса на мисионера беше изсъхнала и свободно се виеше около врата и раменете му, а бледото му лице се открояваше върху тъмночервената дамаска на облегалката. То изразяваше горчива мъка или защото сънуваше нещо тъжно, или защото не можеше да прикрие скръбта си в съня. Въпреки този тъжен израз, чертите му бяха запазили отпечатъка на ангелско смирение и изключителна привлекателност, защото няма нищо по-привлекателно от страдащата красота.