Двете момичета сведоха очи, изчервиха се и се спогледаха малко тревожно.
— Спи, сестрице — каза Роз тихо.
— Толкова по-добре… — прошепна Бланш и й направи някакъв жест, — така ще го разгледаме по-спокойно…
— Докато го водехме насам от брега не смеехме.
— Виж колко е смирено лицето му!
— Струва ми се, че това е човекът, който ни се явява насън.
— Който ни казваше, че ще ни закриля.
— И този път удържа на думата си.
— Но сега поне можем да го видим.
— Да, сега не е както в затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ.
— Той пак ни спаси.
— Да не би той… Тази сутрин… С нас беше свършено.
— Но на сън лицето му се явява огряно от светлина.
— Да, почти ослепявахме от блясъка му.
— Пък и не беше тъжен.
— Защото тогава идваше от небето, а сега е на земята…
— А имаше ли такъв ален белег на челото си?
— Не, не… Щяхме да го забележим.
— И на ръцете си има белези от рани…
— Но щом е ранен, не може да бъде ангел, нали?
— Защо да не може, ако е попречил на злото или е помагал на някой застрашен от смърт като нас?
— Така е. Вероятно винаги се намира в опасност, когато отива на помощ при онези, които закриля.
— Жалко, че не си отваря очите.
— Погледът му е толкова добър и нежен!
— Защо ли по пътя не ни каза нещо за мама?
— Сигурно не е искал, защото не бяхме сами.
— Но сега сме сами…
— Нека го помолим да ни каже нещо за нея.
И сирачетата се спогледаха с очарователна сърдечност, прелестните им личица поруменяха, а моминските им гърди се разтуптяха под черните роклички.
— Права си… Да го помолим.
— Боже мой, сестрице, как бият сърцата ни — каза Бланш с пълната и съвсем справедлива увереност, че Роз изпитва всичко, което чувствува и тя, — сякаш ще ни се случи нещо хубаво.
Двете сестри се приближиха плътно до креслото, сключиха ръце и коленичиха отдясно и отляво на младия свещеник. Картината беше възхитителна. Те повдигнаха ангелските си личица към Гавриил и с много тих, крехък като възрастта си глас казаха:
— Гаврииле, говори ни за мама…
Мисионерът се размърда, поотвори очи и в просъницата гледката на двете момиченца с обърнати към него нежни лица, които шепнеха, му се видя приказна.
— Кой ме вика? — каза той, след като се събуди напълно и изправи глава.
— Ние.
— Ние, Бланш и Роз.
Сега беше негов ред да се изчерви, защото разпозна децата, които беше спасил от удавяне.
— Станете, сестри мои — каза той, — само пред Бога се коленичи.
Сирачетата го послушаха, веднага се хванаха за ръце и се изправиха от двете му страни.
— Вие знаете името ми? — рече той изумен.
— Да. Не сме го забравили.
— Кой ви го каза?
— Вие…
— Аз?!
— Когато дойдохте при нас от името на майка ни…
— Да ни кажете, че тя ви изпраща и че винаги ще ни закриляте.
— Аз ли, мои сестрици? — попита мисионерът в недоумение. — Лъжете се. Днес ви виждам за пръв път.
— А в сънищата?
— Да, спомнете си — в сънищата…
— В Германия… Преди три месеца за пръв път… Разгледайте ни по-добре…
Гавриил не можа да сдържи усмивката си пред чистосърдечието на Роз и Бланш, които искаха да му припомнят собствения си сън. Сетне още по-учуден продължи:
— Във вашите сънища?
— Разбира се. Когато ни давахте толкова умни съвети.
— Когато по-късно ни сполетя едно нещастие в затвора, ние си спомнихме вашите думи и те ни утешиха и насърчиха.
— Нали вие ни изведохте от затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ. Не можахме да видим лицето ви.
— Аз?!
— Че кой друг, освен вас, ще дойде да помогне на нас и на стария ни приятел!