— Ние му казахме, че вие го обичате, защото той ни обича, но приятелят ни не искаше да повярва в ангелите.
— Пък и тази сутрин по време на бурята почти не се бояхме…
— Чакахме ви.
— Да, тази сутрин Бог беше милостив към мен и ме изпрати да ви помогна. Идвах от Америка, но никога не съм ходил в Лайпциг. Така че не аз съм ви извел от затвора. Кажете ми, мои сестрици — попита ги той кротко усмихнат, — за кого ме вземате?
— За един добър ангел, когото вече сме виждали насън и когото мама ни е изпратила от небето да ни закриля.
— Мили мои сестрици, аз съм само един беден свещеник и нищо повече… Няма съмнение, че случайно приличам на ангела, когото сте видели насън и когото само насън можете да видите, защото иначе ангелите са невидими.
— Ангелите са невидими! — възкликнаха сирачетата и се спогледаха натъжени.
— Не съжалявайте, мили сестрици — каза Гавриил и сърдечно хвана ръцете на двете момичета, — сънищата, както и всичко друго, идват от Бога. И тъй като в този сън е премесен споменът за майка ви, двойно трябва да му благодарите.
В това време вратата се отвори и на прага застана Дагоберт.
В простодушната си гордост, че са закриляни от ангел, до този момент двете сирачета не си спомняха, че жената на Дагоберт бе прибрала едно захвърлено дете, което се казваше Гавриил и беше свещеник и мисионер.
Селският хирург много грижливо бе превързал Дагоберт, въпреки упоритото му твърдение, че тази рана била „бял кахър“, както се изразяваше генерал Симон. Една черна лента покриваше наполовина челото му и го правеше още по-грозен. Когато влезе в салона и видя непознатия човек свойски да държи ръцете на Бланш и Роз, той се изненада. Дагоберт не знаеше, че мисионерът бе спасил сирачетата и се бе опитал да му помогне. Сутринта по време на бурята, блъскан от вълните, войникът не успя да разгледа добре Гавриил. А когато след корабокрушението намери двете сирачета в долния салон на замъка и припадна от умора, вълнение и болки, също не можа да види мисионера. Но щом старият войник завари Роз и Бланш толкова сближени с един непознат човек, посивелите му гъсти вежди започнаха да се мръщят под черната превръзка. В същия миг двете момичета се завтекоха, хвърлиха се в прегръдките му и синовно се притиснаха в него. Досадата му веднага се разпръсна, макар от време на време да мяташе по някой доста начумерен поглед към мисионера, чието лице не можеше добре да разпознае.
— Как е раната ти? — попита Роз. — Казаха ни, че за щастие не е опасна.
— Боли ли те още? — продължи Бланш.
— Не, деца мои… Селският „майор“ реши да ме измъчи с тази превръзка. Целият да бях насечен със саби, пак нямаше да се бинтовам така. Ще ме сметнат за мекушав старец. Тази рана е бял кахър и не искам да…
Войникът вдигна едната си ръка към превръзката.
— Не я пипай! — каза Роз и задържа ръката му. — Толкова ли сте безразсъден на вашата възраст!
— Добре, добре! Не ми се карайте, ще направя както вие искате и няма да закачам превръзката — после той придърпа сирачетата в единия ъгъл на салона, посочи им с очи младия свещеник и тихо попита: — Кой е господинът, който ви държеше за ръце, когато влязох? Прилича ми на свещеник. Чуйте ме, деца, трябва да се пазите, защото…
— От него ли! — извикаха Роз и Бланш и се обърнаха към Гавриил. — Ако не беше той, сега нямаше да те прегръщаме…
— Как! — възкликна войникът, изправи се бързо и изгледа мисионера.
— Той е нашият ангел-хранител… — поде Бланш.
— Той… Той ли ви… — Дагоберт не можа да продължи. С разтуптяно сърце и просълзени очи се втурна към мисионера, подаде му двете си ръце и преливащ от признателност рече: — Господине, на вас дължа живота на тези две момичета. Оттук нататък зная дълга си към вас. Това е всичко, което ще ви кажа… но после се сети нещо и продължи: — Почакайте… Когато се мъчех да изкача една скала, за да не ме отвлекат вълните, не ми ли протегнахте ръка вие? Да, русата ви коса…, младото ви лице! Няма съмнение, вие сте! Сега ви познах…
— За съжаление, господине, имах нещастието да видя, че отново падате в морето.
— Нямам какво друго да ви кажа за благодарност, освен онова, което вече ви казах. Спасявайки живота на тези две деца, вие направихте много повече, отколкото ако бяхте спасили мен. Но каква смелост! Какво сърце! И толкова млад, с толкова нежно лице!
— Как — извика радостно Бланш, — значи Гавриил се е опитал да спаси и вас?