— Гавриил — повтори Дагоберт и се обърна към свещеника. — Гавриил ли се казвате?
— Да, господине.
— Гавриил! — пак повтори войникът още по-учудено. — И сте свещеник?
— Да, господине. Свещеник-мисионер в чужбина.
— И кой ви отгледа? — попита войникът с нарастваща изненада.
— Една много добра и великодушна жена, която почитам като собствена майка, защото тя прояви милост към мен, захвърленото дете, и ме отгледа като свое чедо…
— Франциска… Балдуин, нали? — каза войникът дълбоко трогнат.
— Да, господине — отвърна Гавриил не по-малко развълнуван. — Но откъде знаете?
— Жена на един войник — продължи Дагоберт.
— Да, на един храбър войник, който заради предаността си сега прекарва живота си в заточение, далеч от своята жена и своя син — моят добър брат, защото аз се гордея да го наричам така.
— Моят Агрикол… Моята жена… Кога ги напуснахте?
— Да не би вие да сте бащата на Агрикол? Господи, каква радост ми прати Бог! — каза Гавриил и сключи ръце.
— А жена ми и синът ми? — попита с разтреперан глас Дагоберт. — Как са те? Имате ли писмо от тях?
— В писмото, което получих преди три месеца, имаше много добри новини…
— О, какво щастие — възкликна Дагоберт, — какво щастие! — от вълнение старият войник не можа да продължи, гласът му се задави и той се отпусна на един стол.
Едва тогава Роз и Бланш се сетиха за писмото на баща си, в което се разказваше за намереното дете на име Гавриил, прибрано от жената на Дагоберт, и изпаднаха във възторг:
— Нашият Гавриил е и твой! — развика се Роз.
— Да, мили дечица, той е и ваш, и мой. Всеки от нас си има свой дял — сетне войникът се обърна към Гавриил и добави с умиление: — Подай ми ръката си, безстрашно мое чедо. Зная, че е неприлично да ти говоря на ти, но го правя, защото моят Агрикол е твой брат.
— Господине, каква чест!
— Не, ти няма защо да ми благодариш след всичко, което стори за нас.
— Майки ми знае ли, че ще пристигнете? — попита Гавриил, за да прекъсне похвалите на войника.
— Преди пет месеца й писах, че тръгвам насам. Има си причина за това. Друг път ще ти разкажа всичко… Тя още ли живее на улица „Brise-Miche“? Там е роден моят Агрикол.
— Там си живее.
— Тогава сигурно е получила писмото ми. Исках да й пиша от затвора в Лайпциг, но нямаше как.
— От затвора ли излизате?
— Да, идвам от Германия през Елба и през Хамбург. И досега щях да бъда в Лайпциг, ако не беше едно приключение, което ще ме накара да повярвам в дявола, само че в добрия дявол…
— Какво искате да кажете?
— Трудно ми е да ви обясня, защото нямам отговор за самия себе си. Тези момиченца — той посочи усмихнато Роз и Бланш — се мислят за по-учени от мен и все ми повтарят: „Ангелът ни дойде на помощ, Дагоберт. Видя ли, Ангелът беше, а ти казваш, че само Сърдитко може да ни защити…“
— Гавриил, чакам ви — каза един кротък глас, от който мисионерът се разтрепера.
Свещеникът, Дагоберт и сирачетата веднага извърнаха глави. Сърдитко глухо изръмжа. Беше г-н Родин. Той стоеше прав на прага на една врата, която водеше към някакъв коридор. Чертите му бяха спокойни и безстрастни. Той метна бърз, проницателен поглед към войника и двете сестри.
— Кой е този човек? — попита Дагоберт, настроен зле от самото начало към г-н Родин, чиято физиономия съвсем справедливо намираше за твърде отвратителна. — За какъв дявол те вика?
— Тръгвам с него — каза Гавриил натъжен и притеснен. Сетне се обърна към Родин: — Извинете моля, идвам веднага.
— Как?! Ти си отиваш, тъкмо когато се намерихме — каза изненадан Дагоберт. — Недей, за Бога! Няма да тръгнеш. За толкова неща искам да те попитам. Заедно ще вървим… За мен ще бъде истински празник.
— Невъзможно е. Той е мой настоятел. Трябва да го слушам.
— Твой настоятел ли? Че той е облечен в мирски дрехи.
— Не е длъжен да носи калугерски…
— Хайде-хайде, това да не е униформа, не си длъжен да се подчиняваш. Отпрати го.
— Ако беше възможно, вярвайте ми, изобщо нямаше да се двоумя.
— Значи ненапразно този човек ми е толкова антипатичен — каза Дагоберт през зъби, а после добави нетърпеливо: — Искаш ли аз да му кажа, че ще ни направи голяма услуга, ако си тръгне сам?
— Моля ви, недейте — каза Гавриил, — няма смисъл. Зная задължението си. Волята на настоятеля ми е моя воля. Когато пристигнете в Париж, ще дойда да ви видя — и вас, и мама, и добрия си брат Агрикол.