— Добре, тъй да бъде. Бил съм войник и зная какво е подчинението — каза Дагоберт много натъжен. — И тъй, вдругиден рано сутринта ще се видим на улица „Brise-Miche“, детето ми. Защото, както казват, до утре вечер ще стигнем в Париж. И ние ще тръгнем веднага. По всичко личи, че и при вас дисциплината е сурова, нали?
— Да, сурова е и много взискателна — отвърна настръхналият Гавриил и сподави една въздишка.
— Добре, целуни ме и до скоро… Двадесет и четири часа бързо минават.
— Сбогом, сбогом… — каза нежно мисионерът, след като старият войник сърдечно го прегърна.
— Сбогом, Гавриил — добавиха сирачетата с насълзени очи и въздъхнаха.
— Сбогом, мои сестрици — отвърна им той и излезе с Родин, който не пропусна нито една дума и нито един жест от тази сцена.
След два часа Дагоберт и двете сирачета напуснаха замъка и поеха към Париж, без да знаят, че Джалма остана в Кардовил, защото бе тежко ранен и не можеше да се движи.
Метисът Фарингея седеше край младия принц и твърдеше, че не иска да остави сам съотечественика си.
Сега ще отведем нашия читател на улица „Brise-Miche“ при жената на Дагоберт.
V част
Улица „Brise-Miche“
I глава
Жената на Дагоберт
Ето какви сцени се разиграваха в Париж, в Кардовилския дворец, на другия ден след корабокрушението и спасяването на удавниците.
Няма нищо по-зловещо и по-мрачно от вида на улица „Brise-Miche“, която в единия си край излизаше на улица „Сен-Мари“ близо до малкото площадче на Манастира към църквата. От едната си страна, тази не по-широка от осем стъпки уличка беше заградена от две черни, мръсни и напукани стени. Те бяха толкова високи, че не пропускаха нито въздух, нито светлина. Само през най-дългите дни на годината там се прокрадваше по някой слънчев лъч, а когато настъпеше влажната, студена зима, ледената парлива мъгла постоянно се стелеше над тясното като кладенец пространство.
Беше около осем часът вечерта. Под бледата червеникава светлина на фенера, която едва се прецеждаше през гъстата мъгла, до ъгъла на една от тези високи стени стояха двама души и разговаряха.
— И така — каза единият, — разбрахме се… Вие ще стоите на улицата, докато ги видите, че влизат в №5.
— Разбрах.
— А когато ги видите, че влизат, за да се убедите окончателно, ще отидете у Франциска Балдуин…
— Уж за да попитам дали там не живее гърбавото момиче, сестрата на така наречената Вакханалната царица…
— Точно така… От гърбавата трябва да научите къде точно живее тази царица, защото това е много важно. Такива жени си сменят гнездата като птиците и дирята им се губи.
— Бъдете спокоен. На всяка цена ще накарам Гърбавото да ми каже къде живее сестра й.
— А аз ще ви чакам в кръчмата срещу манастира. Като дойдете, ще изпием по една чаша топло вино.
— Няма да ви откажа, защото нощта е ужасно студена.
— Страшно нещо. Тази сутрин водата замръзваше по ръсилото ми. Бях се вдървил като мумия на стола пред вратата на църквата. Ех, братко, и ръсенето със светена вода не е лесен занаят. Добре, че поне припечелвам по нещо… Хайде, на слука! Не забравяйте, №5 — малката пътечка до бояджийницата…
— Добре, добре…
И те се разделиха.
Единият тръгна към манастира, а другият — в обратната посока, към другия край на уличката, който излизаше на „Сен-Мари“. Той бързо намери къщата, която търсеше — висока и тясна като всички къщи на тази улица, с мрачна и мизерна външност.
Човекът започна да се разхожда нагоре-надолу пред вратата на къща №5.
И ако тези жилища бяха отвратителни на външен вид, то гнусната им и плачевна вътрешност просто не се поддава на описание. Особено ужасна, съсипана и мръсна беше №5. От стените капеше вода и се стичаше по тъмните, кални стълби. По площадката на втория етаж беше натрупана слама вместо изтривалка. Но тя се бе превърнала на тор и още повече подсилваше непоносимата смрад, вследствие от задуха, влагата и гнилите изпарения, защото през дупките, разбити по стълбите, едва проникваха няколко лъча бледа светлина.
В тази най-пренаселена част на Париж, в мръсните, студени и нехигиенични къщи живееха, струпани натясно, бедните работници. И къщата, за която говорим, беше такава. Долния етаж обитаваше един бояджия. Отровните изпарения от работилницата му още повече умирисваха съборетината.