В малки стаички на горните етажи живееха занаятчии, няколко работници се помещаваха в една стая, а подобна такава на четвъртия етаж заемаше Франциска Балдуин, жената на Дагоберт. Една свещ осветяваше това сиромашко жилище, към което бе преграден килер. Агрикол заемаше малкото помещение на най-горния етаж. Посивяла вехта хартия, изпокъсана от грапавините, покриваше тук-там стената, до която бе долепено леглото. Малки перденца, окачени на железни пръчки, скриваха стъклата. Митият, но немазан под още пазеше тухления си цвят. В единия край на стаята имаше лята обла печка, върху която къкреше някакъв съд. В един шкаф от светло дърво, боядисан в жълто на тъмни ивици, стоеше малка желязна къщичка — изящен плод на търпението и майсторството, белязало всички неща, направени от сина на Дагоберт — Агрикол Балдуин. Окаченото на стената гипсово разпятие, закичено с венец от върбови клонки и няколкото икони на светии показваха набожността на жената на войника. Голям объл шкаф, доста почернял от времето, едно вехто канапе, покрито със зелено кадифе (първият подарък на Агрикол за майка му), няколко плетени стола и една маса за работа, върху която имаше няколко торби от дебел, червеникав плат — това беше покъщнината в тази стая с проядена от червеи врата. В преградения с дървени вратички килер се мъдреха няколко готварски и други съдове.
Колкото тъжно и бедняшко да изглеждаше това обзавеждане, малцина и то относително заможни занаятчии не можеха да се похвалят с такова, защото леглото имаше две постели — бели чаршафи и дебела завивка, а в големия шкаф беше подредено бельо.
Освен това жената на Дагоберт живееше сама в една стая, голяма точно толкова, колкото и стаите с многочислените семейства на честните и трудолюбиви занаятчии, които живееха и спяха на куп, смятайки се едва ли не за богати, ако можеха да предоставят отделно легло на момичетата и на момчетата си или ако завивката или някой от чаршафите не се намираше в заложната къща. Франциска Балдуин беше седнала до малката лята печка, която едва сгряваше съборетината в това студено и влажно време и приготвяше ядене за сина си Агрикол. Тя беше на около петдесет години, облечена в рокля от син индийски плат на бели цветчета и с ленена фуста. На главата си носеше бяла шапчица, завързана под брадичката. Лицето й беше бледо и мършаво, гърдите й бяха добре сложени. Изразът й излъчваше пълно покорство пред съдбата и безкрайна доброта. И наистина, трудно можеше да се намери по-добродушна и по-храбра жена. Единствено с работа и благодарение на трудолюбието си тя бе успяла да отгледа не само сина си Агрикол, но и захвърленото бедняшко дете Гавриил, което беше проява на смелост от нейна страна. На младини тя пожертвува здравето си за двадесет години, през които полагаше непосилен труд, превърнал се поради лишенията в убийствен. Но за нея това време беше плодотворно, на работниците плащаха добре и с безсъние и усилен труд понякога Франциска припечелваше до петдесет су на ден. Така успя да отгледа и сина си, и осиновеното си дете.
Ала за тези двадесет години здравето й се съсипа и силите почти я напуснаха. Но затова пък двете й деца си имаха всичко и бяха получили такова възпитание, каквото простолюдието е в състояние да даде на синовете си. Агрикол започна да учи занаят при г-н Франсоа Харди, а Гавриил се готвеше да влезе в семинарията благодарение на твърде услужливото покровителство на г-н Родин, който от 1820 година бе влязъл в тесни връзки с изповедника на Франциска Балдуин, тъй като тази жена винаги е била много набожна.
Тя беше едно от онези обикновени, добри до невъзможност натури, една от онези мъченици на небивалата преданост, които понякога достигат до геройство… Свети и чистосърдечни души, чийто инстинкт на сърцето замества знанието. Единственият й недостатък, по-точно единственото следствие от сляпата й чистосърдечност, беше непреодолимото покорство, с което се смяташе за длъжна да слуша своя изповедник, на чието влияние бе свикнала да се подчинява от дълги години. Тя смяташе това влияние за едно от най-уважаваните и най-светите неща на този свят и не съществуваше нито сила, нито повод, който бе в състояние да я откъсне от него. Тази превъзходна жена не се огъваше пред никакви трудности. Нейното незлобливо, хладнокръвно упорство беше кротко като характера й, спокойно като съвестта й, но и непоколебимо като самата нея. С една дума, Франциска Балдуин бе едно от онези чисти, невежи и доверчиви същества, които понякога, без да подозират, могат да се превърнат в страшни оръжия, ако попаднат в умели и опасни ръце.