От доста време насам разклатеното й здраве и особено отслабналите й очи й наложиха принудителна почивка. Работеше само по два-три часа на ден, а останалото време прекарваше в църквата.
След малко Франциска се надигна и започна да подрежда масата за сина си с майчинска грижовност. Извади от шкафа една кожена торбичка, в която имаше изкривена сребърна чаша и един лек сребърен прибор за хранене, дотолкова извехтял и протрит, че ръбовете на лъжицата режеха като нож. Тя избърса всичко, излъска го и подреди около чинията на сина си приборите, подарък от сватбата й с Дагоберт. За Франциска това беше най-скъпоценното нещо и заради дребната му стойност, и заради спомените, свързани с него. Затова често бе проливала горчиви сълзи, когато й се наложеше в краен случай — ако се разболееше или останеше без работа, да го оставя в заложната къща.
След това жената взе от долната лавица на шкафа една водна чаша и бутилка вино, от което липсваше една четвърт, сложи го до чинията и се върна да опита яденето.
Макар че Агрикол не бе закъснял кой знае колко, по лицето на майката се четеше тревога и скръб, а зачервените й очи подсказваха, че много е плакала. След скръбни и дълги колебания бедната жена най-сетне се убеди, че скоро отслабналите й очи не ще й позволят да работи по два-три часа на ден, както правеше досега. Отначало тя беше много добра шивачка на бельо, но колкото повече отслабваха очите й, толкова по-груби неща бе принудена да шие, а паралелно с това намаляваше и печалбата й. Накрая започна да шие торби за войската, за които бе необходим около двадесет педи шев. За всяка торба й плащаха по две су, а конците бяха от нея. Работата беше доста трудна и тя ушиваше най-много по три торби на ден, припечелвайки по този начин шест су дневно. Човек настръхва като си помисли за многото нещастни жени, на които изтощението, лишенията, възрастта и болестите са изчерпали до крайна степен силите и са отнели здравето им и те са неспособни да извършат нищо за повече от тези нищожни монети. Така припечеленото намалява заедно с увеличаването на новите им нужди, вследствие на старостта и слабостта…
За щастие Франциска имаше достойната поддръжка на сина си. Той бе много добър работник и се ползуваше от справедливото разпределение на заплатите и приходите, които даваше г-н Харди. Агрикол печелеше дневно от пет до шест франка, т.е., двойно повече от това, което печелеха работниците в другите предприятия. Той и майка му можеха да живеят добре, дори ако старата жена не работеше. Навремето тя беше толкова пестелива, че се лишаваше дори от най-необходимите неща, но откакто започна да посещава църквата всеки ден, се превърна в истинска разсипница на тема набожни прояви. Почти не минаваше ден без да не плати за една-две литургии и без да не запали свещи било за Дагоберт, с когото се бе разделила толкова отдавна, било за спасение душата на сина си, който според нея бе тръгнал по широкия път на падението. Агрикол имаше изключително добро и великодушно сърце. Толкова обичаше и почиташе майка си, а тя бе тъй трогателна с ревностното си богомолство, че той никога не се оплака, загдето по-голямата част от заплатата му (която всяка събота съвестно даваше на майка си) отива за набожни прояви. Само понякога с нежност и уважение правеше забележка на Франциска, че му е мъчно да гледа как тя понася лишения заради здравето и възрастта си, защото предпочита да увеличава дребните си разноски за църковни неща. Но какво можеше да отговори на прекрасната си майка, когато тя със сълзи на очи му казваше:
— Чедо мое, правя това за спасението на баща ти и на твоята душа…
Ако започнеше да се препира с Франциска за ползата от литургиите и за влиянието на свещите над сегашното и бъдещото спасение на стария Дагоберт, означаваше да засегне един от онези въпроси, които Агрикол от уважение към майка си и към вярата й завинаги си бе забранил да повдига. И така, той се примири с нейния отказ от добруването, в което искаше да я гледа и да й се наслаждава.
В един момент се чу тихо почукване на вратата и Франциска извика:
— Влезте.
И някой влезе.
II глава
Сестрата на Вакханалната царица
Лицето, което се появи при жената на Дагоберт, беше едно осемнадесетгодишно ниско и ужасно грозно момиче. Въпреки че не бе съвсем гърбаво, снагата му беше доста изкривена, гърбът превит, гърдите вдлъбнати, а главата — дълбоко хлътнала между раменете. По лицето му с доста правилни черти, но издължено, мършаво, много бледо и сипаничаво, бе изписано голямо смирение и много тъга. Сините му очи говореха за буден ум и доброта. По един каприз на съдбата, най-хубавата жена щеше да се гордее с великолепната й черна коса, сплетена на дебела плитка, която висеше зад врата й. Държеше някаква вехта кошница. Беше облечена много бедно, но грижовността и чистотата се бореха до колкото могат със страшната сиромашия. Макар че беше студено, тя носеше къса рокличка от щампована басма, която от честото пране напълно бе изгубила багрите си и по нея се мяркаха само някакви белезникави петна. От страдалческото изражение на това нещастно същество личеше, че е свикнало с всички неволи, мъки и подигравки. Презрението го преследваше още от злочестото му раждане, а уличните присмехулници го нарекоха La Mayeux (Гърбавото). Впрочем този прякор, който непрекъснато й напомняше за нейния недостатък, беше толкова естествен, че Франциска и Агрикол макар от сърце да я съжаляваха и обичаха, по навик също й казваха така.