А когато останат без работа за ден-два? А когато ги налегнат болестите, в резултат на недостатъчната и нездравословна храна и липсата на чист въздух, почивка и грижи? Те често ги лишават от сили и им пречат да работят, но не са до там сериозни, та да им се окаже милосърдието да получат легло в болницата… Какво става тогава с тези нещастници? Човешкият ум не е в състояние да нехае пред покъртителните картини.
Мизерната заплата е единствената причина за толкова нещастния, а често и за престъпленията. Тя е недостатъчна особено за жените, но е и обща. Тук не става дума за частни случаи, а за състоянието на нисшите слоеве от обществото. Разказахме за Гърбавото, защото неговият случай е характерен за нравственото и материалното състояние на безброй човешки създания, принудени да живеят в Париж с 4 франка седмично.
Въпреки помощта на великодушния Агрикол, за която не знаеше, бедното момиче тънеше в мизерия. Крехкото й здраве съвсем се бе разклатило от непрекъснатите лишения. Но тъй като беше много честолюбива, Гърбавото, се правеше, че печели повече от действителното, за да отклони някои услуги на Франциска и сина й, от една страна, защото знаеше притесненото им положение, и от друга — защото искаше да си спести поне едно унижение на и без това оскърбеното й самочувствие.
Но по изключение в грозното тяло се криеше мила, великолепна душа и развит ум. Развит дотолкова, че да се докосне до поезията. Ще добавим, че това се дължеше на влиянието на Агрикол Балдуин, с когото Гърбавото бе израснала и чието поетично чувство бе развито по природа. Бедното момиче беше първият човек, на когото младия ковач довери своите поетични опити. И щом той й разказа за удоволствието и изключителната наслада, които намира след тежкия работен ден в поетичните мечтания, надарената с остър ум работничка почувствува ползата от това занимание сред своята самота и сред всеобщото презрение.
За голямо учудване на Агрикол, който й бе прочел само част от стиховете си, веднъж тя се изчерви, промърмори нещо, усмихна се плахо и му показа собствените си стихотворения. Те може би нямаха нито ритъм, нито рима, но бяха простодушни и трогателни като беззлобна изповед пред сърцето на приятел. От този ден нататък те се съветваха и насърчаваха взаимно. Но никой, освен него, не знаеше за поетичните опити на Гърбавото, която впрочем беше толкова срамежлива, че минаваше за глупава. Явно душата на тази клетница беше красива и извисена, защото в неизвестните й никому песни не се срещаше нито една гневна или зла дума срещу злочестата съдба, на която бе станала жертва. Това беше плач — тъжен, но приятен, отчаян, но покорен. Стиховете й бяха олицетворение на безкрайната нежност, болезненото съчувствие и ангелското милосърдие към всички бедни същества, нагърбени като нея с двойния товар на грозотата и сиромашията. Но тя често изказваше чистосърдечното си и искрено възхищение от красотата и винаги го правеше без завист и терзание. Опияняваше се от красотата, както се опияняваше и от слънцето…
Но, уви, сред нейните стихове имаше и такива, за които Агрикол не знаеше и не биваше никога да узнае. Младият ковач не беше много хубав, но имаше мъжествено и невинно лице с израз на добродушие и смелост. Сърцето му бе благородно, горещо и великодушно. Умът му се отличаваше от обикновените, а характерът му беше весел и сговорчив. Младото момиче, отгледано с него, го обикна както може да обича едно нещастно създание, което от страх да не му се подиграят жестоко, е принудено да крие любовта си в най-тайното кътче на своето сърце… Тъй като се налагаше да спотаява чувството си, Гърбавото не се опита да го надмогне. Защо? Кой щеше да научи за това? Известната й на всички сестринска обич към Агрикол обясняваше близостта й с него. Затова никой не се изненада от ужасната мъка на младото момиче, когато през 1830 година донесоха Агрикол потънал в кърви след един безстрашен бой.
Синът на Дагоберт също възприемаше външните прояви на това чувство като нещо естествено и никога не заподозря, а и не трябваше да заподозре любовта на Гърбавото към него. Впрочем, ето какво представляваше младото бедно облечено момиче, което влезе в стаята, където Франциска приготвяше вечеря за сина си.
— Ти ли си, момичето ми? Тази сутрин не съм те виждала. Да не би да си болна? Ела да ме целунеш.
Гърбавото целуна майката на Агрикол и отвърна:
— Имах много спешна работа, госпожо Франциска. Не исках да губя време, а едва преди малко свърших… Ще отида да потърся въглища. Не искаш ли нещо?
— Не, чедо, благодаря. Много съм разтревожена. Часът вече е осем и половина, а Агрикол още не се е прибрал — после въздъхна и добави: — Претрепва се от работа заради мен… Много съм нещастна, момичето ми, съвсем не виждам напоследък. За четвърт час очите ми се изтощават. Дори тези торби не мога да шия. Ще остана на ръцете на сина си, а това много ме измъчва.