— Ах, госпожо Франциска, само да те чуе Агрикол…
— Зная, че скъпото ми дете все за мен се грижи и от това сърцето ми се свива още повече. А освен това мисля, че само заради мен се отказа от удобствата, които имат всички работници на господин Харди. Вместо да живее тук, в мизерната си стаичка, където и посред пладне не влиза светлина, с малко разноски можеше като останалите да има хубава стая със светлина и топлина през зимата, с чист въздух през лятото и с прозорци, които гледат към градината. А сега пътува до Париж и изморен се връща обратно…
— Но той забравя за умората си, щом те целуне, госпожо Балдуин. Пък и знае колко си привързана към къщата, в която е роден… Нали господин Харди те покани да живееш в Плеси в сградата на работниците заедно с Агрикол.
— Да, чедо, но тогава трябваше да напусна църквата си, а аз не мога да сторя това.
— Успокойте се, госпожо Франциска. Ето го, идва си, чувам стъпките му — каза Гърбавото и се изчерви. И наистина по стълбите се разнесе висок, приятен и весел глас, който пееше.
— Поне да не ме види, че плача — рече добрата майка и бързо изтри насълзените си очи. — След изморителната си работа през деня няма друго време за почивка. Нека поне него да не му отравям.
III глава
Агрикол Балдуин
Ковачът поет беше висок, около двадесет и четири годишен младеж, пъргав и як, мургав, с черни очи и коса, с орлов нос, със смело, ведро и открито лице. Приликата му с Дагоберт беше съвсем очевидна и се подчертаваше от гъстите черни мустаци, които носеше според тогавашната мода и от оформената му само по край долната част на челюстта брада, а страните му до самите слепоочия бяха избръснати. Кадифени панталони с маслинен цвят, синя, опушена от дима в ковачницата риза, черна небрежно завързана около жилестия му врат вратовръзка и платнен каскет с къса козирка — от това се състоеше облеклото на Агрикол. Единственото нещо, което не съответствуваше на работническите му дрехи, бе едно голямо великолепно цвете с жълто-червени листа и сребристо бели тичинки в ръката му.
— Добър вечер, мамо — каза той с влизането си и веднага отиде да целуне Франциска. Сетне кимна приятелски с глава на младото момиче и прибави: — Добър вечер, Гърбаво.
— Доста позакъсня, детето ми. Започнах да се тревожа — каза Франциска и се отправи към малката печка, върху която къкреше скромната вечеря на сина й.
— За мен ли се тревожеше, или за вечерята — весело рече Агрикол. — Винаги ми се караш, когато закъснявам, защото вечерята изстива и може да не ми се види чак толкова вкусна. Ама, че чревоугодничество! — и ковачът се спусна да целуне майка си още веднъж.
— Стига, пакостнико, ще преобърна канчето.
— Пакост ще е, мамо, я как мирише! Какво си ми сготвила?
— Недей, почакай малко…
— Хващам се на бас, че е любимата ми сланина с пържени картофи.
— Че какво ще ядеш тогава в събота? — каза Франциска с кротък укор.
— Правилно — каза Агрикол и се усмихна хитро на Гърбавото. — Колкото до събота, ето ти заплатата, мамо.
— Благодаря, чедо, сложи я в шкафа.
— Добре, мамо.
— Господи! — възкликна младата шивачка, докато Агрикол прибираше парите. — Какво красиво цвете носиш, Агрикол! Никога не съм виждала по-хубаво цвете, и то посред зима… Виж, госпожо Франциска!
— Виж, мамо — каза Агрикол, като се приближи до майка си и й показа цветето. — Гледай го, чуди му се, но преди всичко го помириши. Няма по-прекрасна миризма от тази. Това е кръстоска между ванилия и портокалов цвят.
— Наистина, детето ми, много хубаво мирише. Боже, колко е красиво — рече Франциска и плесна с ръце от изненада. — Откъде си го намерил?
— Да съм го намерил ли? — усмихна се Агрикол. — Мислиш ли, че човек може да намери такова нещо както си върви през предградието към улица „Brise-Miche“.
— Че откъде си го взел тогава? — попита Гърбавото.
— Значи искате да знаете. Добре, ще ви кажа тогава, тъкмо мама ще разбере защо се прибирам толкова късно. Тази вечер имах поводи да закъснея, цял куп приключения се случиха. Бързах насам и вече бях към края на улица „Вавилонска“. Изведнъж чувам тихо, жално скимтене. Още не се беше стъмнило съвсем, огледах се и какво да видя — едно хубаво кученце. Никога не съм срещал такова — мъничко, в шепата ми би се побрало, черно и живо с мека козина и уши до земята.